Общото в общинското?

Според чл. 2 на Закона за местното самоуправление и местната администрация „Общината е основната административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление“. Основното твърдение в тази статия е, че използваният в литературата и законотворчеството термин „община“, визиран въз основа на  административно-териториалната си функция, не я съдържа, поради изцяло социалното си съдържание и значение.

Един бърз речников преглед на думата община в българския, руския и английския речников фонд я определя като традиционна форма на социална (не на териториална) организация. Най-общият антропологичен смисъл, който включва и хората, я определя като: група от взаимодействащи си организми, споделящи обща населена среда. Конкретно човешката община, е определена като: „съвкупност от намерения, вярвания, ресурси, предпочитания, потребности, риск и много други налични условия, влияещи върху идентичността на живеещите и върху взаимното им влияние“[1]

От своя страна комуната е съзнателна общност от хора, живеещи заедно и споделящи общи ценности и съпреживявания като: обща собственост, интереси, ресурси, владения, занимания (работа и работна среда), печалба и др.

За да разберем отдалечеността на съвременното значение на термина “община” от оригиналното първобитно и родовообщинно значение, трябва да проверим общовалидността на принципите, които използвайки същото наименование би трябвало да са еднакви, но всъщност не са. Още по-малко може да се нарекат водещи принципипри изграждането на съвременната община… Главните от тях са: икономичност, липса на йерархичност на управленската структура (равнопоставеност на всичките и членове), консенсусно взимане на решенията, касаещи живота в общността и екологичен начин на живот.

Общото между общината и общността е тяхната социална основа базирана на общия интерес. Различието е предимно в това, че общината е териториално определена, а общността може да е индиферентна към постоянната териториална принадлежност. Връзката и с територията може да е временна (кооперативна общност) или да не съществува (философска или политическа общност).

Бенджамин Заблоски категоризира общностите на: алтернативни-фамилни, кооперативни, контракултурни, егалитарни, политически, психологични, рехабилитационни, религиозни, спиритични[2]. Съвсем ясно е, че към подобна класация могат да се добавят и други видове общности (например аграрни, международни и др.) или да се оспорят съществуващите от гледна точка на припокриването им, още повече че в една общност могат да се съдържат по няколко от горепосочените елементи, без определена доминанта (например в аграрните общности да се съдържат религиозни или рехабилитационни общности).

Целта ни в случая не е да разширяваме или критикуваме недостатъците на подобни скали, а по-скоро да потърсим основанията за спазения смисъл на термина “община” от гледна точка на неоспорими принципи на съществуването и, правещи я такава, каквато е. В тази цел се включва и нарушаемостта на принципите и последиците от това.

Това, което веднага личи е че: Първо, с една дума – община, се изразяват различни съдържания и степени на общност на хора и територия.

Второ, пренесен във времето този термин се променя в посока на увеличаване на размерността на територията, върху която се проектира, и намаляване на общото между хората, които я населяват.

Трето, броят, съдържанието и пропорцията на елементите, които я съставят, е различен според степента на хомогенност на населението и.

Четвърто, може би най-съществено, всички останали употребявани досега териториални нива над общинското (околия, окръг, област, регион) са означени по начин, който визира териториалния компонент, а не социалния и затова няма никакво основание, освен историческата инерция, названието община да бъде запазено. С развитието на глобализацията социалната компонента продължава да определя, но все по-малко решава съществуването и развитието на общините, тъй като чрез все по-голямата си отвореност общините разширяват контингента от хора и групи които въвличат в общинския живот не само на потребителско, но и на експертно и технологично ниво, и с това навлизат в обхвата на глокалността,[3] елиминирайки постепенно тесните общински граници и се превръщат във вътрешна глобализация.

Всъщност, всички белези, с които общината е характеризирана в законодателството ни, са от количествен и технически характер и нямат нищо общо с историческата конотация на термина “община”. Това е съвсем видно от текста, който следва:

Всяка община трябва да отговаря на следните условия:1) наличие на население над 6000 души общо в населените места, които са включени в нея; 2) наличие на населено място, което е традиционен обединяващ център, с изградена социална и техническа инфраструктура за обслужване на населението; 3) да включва всички съседни населени места, за които не съществуват условия за създаване на отделна община или които не могат да се присъединят към друга съседна община;4) максималната отдалеченост на населените места от центъра на общината да не е повече от 40 км.

Думата “община” може да се отнася за:

общинската управа (управляващия орган) на община (или селище дори без то да има такъв статут) и/или нейната сграда;
общността от хората, живеещи в общината (селището).

Местното ниво на териториално управление покрива приеманото за най-ниското равнище на териториално управление в англоговорящите страни – локалното (от local–местен).[4] Изразява човешко поселище и представя важната връзка между генерални процеси и специфичното развитие на социално-икономически дефинирана територия. Политико-икономически локалното или местното ниво помага да се разбере разликата между отделните видове местни териториални структури и възможността им да мобилизират, управляват и реализират местния интерес.

От начина, по който са организирани социално-икономическите процеси на местно ниво, зависи резултатът от същите процеси на национално равнище. Тази зависимост е валидна както за големите, така и за малките по размер държави, в които, дори при съвременно развитите комуникационни и информационни канали, за правителството е трудно да бъде информирано за разнообразието от нужди и проблеми на многобройните местни общности.

Поради ниската обективност на българските региони и съществуващото административно-териториално деление, общините не могат да бъдат определяни като най-ниското регионално ниво на управление, както това е в повечето европейски страни, членки на ЕС. Това в голяма степен нарушава йерархичността на териториалните единици от гледна точка на европейското управленско териториално структуриране.

В края на ХХ-ти и началото на ХХІ в. се засили тенденцията за образуване на общини от хора, възнамерени да живеят в един по-мирен микросвят на съгласие, спокойствие, упорит труд и здравословна околна среда. Критериите, по които се организира този микросвят, са почти идентични на тези обективно създали историческата аграрна община както по философия, така и по начин на финансиране и разпределяне на резултатите от труда. Съществуват много съвременни международни комуни по света, списъкът и местонахождението на които може да бъде намерен в сайта на Fellowship for Intentional Community.

Именно така се стига до функционирането на два типа общини – от архаичен и от модерен вид.

Във всички случаи, обаче, е важно как се реализира фактът на неравенството, който е съпътствал всички общества и характерните за тях общини. Въпросът е от изключителна важност, тъй като талантът и различните възможности създават неравенството. А те съпътстват и двата противоположни вида общини.

Връзката между съвременното и патриархалното значение на думата община зависи и от това до каква степен съвременната община е свързана с егалитарността, при положение че има политически и управленски елит? Отговорът е зависим от степента, в която преразпределението на доходите, чрез данъчната система и ефективността и ефикасността на публичните услуги, осигуряват равнопоставеността в управлението и потреблението, зачитайки приноса.

Историческата община е основана на почти пълното проникване на интересите, културата, вида труд и доверието на всичките и обитатели при взимането на решения. Сегашната община е съставена от непознаващи се един друг жители, с напълно различни професии и начин на прекарване на свободното си време, с различен етнос и култура. Причината за отсъствието на най-обединителния фактор взаимното познаване, въз основа на което се поражда другото важно качество за съществуването на общност – доверието, е силната пространствена раздалеченост (местоживеенията са отдалечени), различните професии и различното работно време, различните интереси (културни, социални, икономически, политически и др.) и най-вече силно съкращаващото се свободно и лично време. Логичен е въпросът – какво остава от приликата с историческата община? И коректният отговор е – нищо… освен общността на територията, която наименованието „условна административно-териториална единица“ повече извинява, отколкото обяснява.

Ако се придържаме към инерцията, защото звучи познато и това винаги успокоява, спокойно можем да продължим с употребата на названието „община“ според днешните ни представи за нея – удобни, но научно неоснователни. Ако желаем да променим наименованието, трябва да се преборим с началната празнота на новото, която винаги безпокои, докато забравим старото. В този смисъл „местно ниво на териториално управление“ би откроило точно смисъла на съчетанието между население и територия, влаган в повечето случаи при определянето на това териториално равнище по света. В същото време практичността ще бъде нарушена и ще изисква употребата на една дума, означаваща това първо ниво на териториално управление. Тя би могла да бъде местан или местал (от местен), или муницип, за да бъде (въпреки чуждицата) езиково конвертируемо от гледна точка на глобализацията и близостта до английското (municipality) и испанското название (municipios).

Правя това предложение повече провокативно, отколкото с желанието да го защитя и наложа, защото бих желал да възбудя дебат относно употребата на важни названия с изтекъл срок на годност и несъответни на съвременните тенденции на териториалната организация на живота ни. Това би дало възможност там, където се изграждат общности, зачитащи историческата традиция и действителния общностен начин на живот, употребата на термина община да продължи, запазвайки истинското си пълноценно съдържание.

Общностният начин на водене на самостоятелен и независим начин на живот предопределя словосъчетанието общинско самоуправление, означаващо, както бе отбелязано по-горе – правим заедно така, че да е по-добре за всички ни. Изразът общинско самоуправление определя и мястото и правенето в общността и това, че тя сама взима решенията и поема цялата отговорност за тях. Общността се запазва и развива, поради колективността на труда, отбраната и забавленията. Изразът местно самоуправление създава погрешното впечатление за синонимност, но всъщност въвежда изключително важна промяна – като на мястото на социума (общинско) поставя местоположението (местно). Липсва внушението за общото правене… Указва само мястото, взимането на решение и отговорността. Наситено е с повече административност, отколкото със социалност… Преход е от една по-семейна и чувствена култура към по-административна… Характеризира развитите общества в управленско отношение. В основата на различията стоят отношението към собствеността и свързаната с нея социално-класова стратификация на обществото, пренареждането му в нови прослойки и страти, чието значение, закърняло от времето на неизползването им, позволява вмъкването в тях без ясни критерии за качества (също забравени от неупотреба).

Политико-административната същност на местното самоуправление се изразява чрез израза местна власт. Англичаните я определят като почти водачество, изграждащо силна местна общност и осигуряващо благополучието на хората чрез обслужване, стремейки се да развива социално-икономически територията на общината.

Източници: