Свобода на словото! Тези викове се разнасяха от всички краища на света в дните след трагедията с парижките журналисти. Холивудски знаменитости, музиканти и популярни лица се надпреварваха да изразят своята съпричастност. Вярно, чуваха се тук-там и други гласове: „Но ако убийството е варварска реакция на обидата, нима е цивилизовано да се гавриш със съкровените човешки чувства, пък били и те към бог, когото ти не признаваш?“
Но тези гласове бяха по-малобройни и думите заглъхваха още докато биваха произнесени. Културна Европа крещеше масово: „Аз съм Шарли Ебдо!“
Днес издателите на френското списание отново се гаврят със съкровените човешки чувства, този път с мъката на един баща, изгубил 5-годишното си дете при изключително трагични обстоятелства. Тези пък, които ровят в етноса на хлапето и целта на родителите му да емигрират трябва да си зададат въпроса: Има ли някакво значение? Та, детето е мъртво!
Не вярвам този път някой да тръгне да стреля по журналистите, пази Боже, но не трябва ли за честа на цивилизована християнска Европа всички в един глас да извикаме: „Стоп! Срам! Никога повече така! Това не е свобода на словото, а меркантилен цинизъм!“
В някои случаи бездействието носи повече вреди от самото действие. Затова тези, които още се прехласват по тази френска “медия” имат възможността официално да преосмислят позицията си. Явно алчността (не таланта им) е безгранична.