Пенчо Славейков е най-малкият син на възрожденския поет и общественик Петко Рачов Славейков. Роден е на 27 апри 1866 г. в Трявна. От баща си наследява и талант, и възпитание, и отстояването на граждански позиции. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. След Руско-турската война писателят се премества в Сливен , а през 1879 г. — отново в Търново, където баща му Петко Славейков издава вестниците „Остен “ и „Целокупна България “, а Пенчо Славейков участва в разпространението им.
В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията , баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия. Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив . През 1883 г. е един от начинателите и водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с парфюмирани контета и умствено боси „възпитатели“.
На следващата година измръзва жестоко след продължително каране на кънки по Марица. Обикаля много лекари у нас и в Европа, за да се възстанови. Но никой не може да му помогне напълно. Ходи с бастун, изпада в депресия. Но продължава да обикаля Стария континент с надежда за лечение. През май 1912 г. търсейки лек тялото и душата си пристига в малкото курортното градче Брунате в Италия, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на след броени седмици умира. Погребан е в селското гробище. Костите му са пренесени в България през 1921 г.
Предлагаме ви да си спомним за поета с три негови стихотворения:
ЗМЕЙНОВО ЛЮБЕ
Плахи звездици в небе потъмняха;
рано без време петлите пропяха…
В село се късни прибират жътварки.
Хубава Яна припират другарки:
„Яно, каква е таз твоя промяна?
Весела беше за час и засмяна –
що е, че ходиш тъй грижна, неволна?
Нещо потайно, не би да си болна?“
– Болна съм, дружки, зла болест ме бие,
лазят ме тръпки, свестта ми се вие,
вихър се кани, а прязнощ е тъмна…
Кой знай до утре ще ли да осъмна!
Ясният месец зад облак потъна;
вихър налетя, дървета прегъна…
Яна низ пътя се бъхти, превива;
като веда̀ е – ни мъртва, ни жива.
Около нея в почуди жътварки;
хубава Яна припират другарки:
„Яно, що ходиш, що кършиш ръцете?
Де ти е памет? Що е на сърце ти?“
– Свива се сърце и памет се губи…
Дружки, неверници, змейно ме люби…
Пусти остали вси билки чемерни.
Ох, не напусто са облаци черни!
Лавнаха псета далеко по двори.
Тъмното небо се надве разтвори –
и стреловита светкавица блясна;
отневиделица трясък се трясна.
С трясъка рой налетяха стихии,
змееве, змеици с златни кочии –
цялата рода на Змея Огняна,
сбрана на сватба по хубава Яна.
Свиха, извиха – на вис полетяха.
Миг само плахи жътварки съзряха
хубава Яна с незнайно си любе
как се зад облаци тъмни изгуби.
***
ИДЕАЛ
Живее само онзи, който има
в душата си неизбелим идеал
и с вяра чиста, непоколебима
всецяло нему той се е предал.
Предал се е – не само на слова,
а труди се настойчиво и смело
тоз идеал да въплъти във дело;
той пред съда на хорската мълва
свойто чело
в смущение не свожда недостойно,
а следува из пътя си спокойно.
***
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина вие над брега усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
"Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…"
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.