Остава ли ни време за нежност? За копнеж и за сънища? За звездите, за луната, за морето и цветята… за хората? Към тези малки, но болезнено необходими днес неща, ни връщат безсмъртните стихове на най-чувствения поет Димчо Дебелянов. С всяка дума и всеки ред, с кадифени ръкавици той докосва тънките струни на човешката душа и ни пренася към най-съкровенните ни спомени и блянове – бащината къща, две тихи очи, белоцветните вишни, дъхът на малини, първото писмо…
Този неизлечим романтик се ражда на днешната дата преди 131 години в Копривщица. Учи в "Жълтото училище" в Пловдив – там хваща перото и започва да пише стихотворения, които после изгаря. Деветнадесет годишен заживява в София и публикува първите си творби "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" в списание "Съвременност". Следва в Юридическия и Историко-филологическия факултет в Софийския университет. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, Шекспир. През 1912 г. е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Доброволно отива на фронта по време на Първата световна война. Дебелянов пада убит в сражение на 2 септември 1916 г.
Едва през 1931 г. неговият близък приятел – Димитър Подвързачов, заедно с Георги Райчев, Невена Боюклиева и брат му Илия, пренасят костите му от Демир Хисар в Копривщица. Положени са в двора на църквата "Успение на Пресвета Богородица", където скулпторът Иван Лазаров вае затрогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя. Оригиналът на паметника е преместен в двора на родната къща на Дебелянов, която през 1958 г. е превърната в музей, а на гроба му е поставен паметник – копие.
Нека си припомним някои от най-великите му произведения:
На лунния блясък вълните
На лунния блясък вълните
заливат безлюдния път.
Край него под бреме превити
върбите стърчат.
Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной.
То сякаш рой ангели бяли
разливат покой.
Звезда към звездата полита
от свода пустинно-дълбок.
Далече ридае и глъхне
планински поток.
И в блянове смътни увлечен,
аз плувам с безсилни лъчи,
и милват ме в спомен далечен
две тихи очи.
***
Помниш ли, помниш ли тихия двор…
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? –
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
***
Аз искам да те помня все така
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
– О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така…
***
Аз ще го запазя – първото писмо
Аз ще го запазя – първото писмо,
що за тебе писах – китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя – всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.
Аз ще ги напиша – първите слова,
що ми ти продума, с огнено перо
връз сърцето страдно – пуст безмълвен храм –
и в живота мрачен – непрогледна нощ –
само те щат дивно да сияят там.
Аз ще я погреба – първата мечта,
зарад теб родена в мълчалива нощ!
Аз ще я погреба в сладка самота
във незнайно кътче и връз нейни гроб
ще посея тъжни есенни цветя!…
***
Да се завърнеш в бащината къща
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
***
Малинен дъх разпръскват твойте устни
Малинен дъх разпръскват твойте устни,
о, сладък дъх на майските цветя!
И преблажен е, който пръв откъсне
от тях малината на любовта!
Кокичета страните ти покриват,
посипани с брилянтена роса…
Ах! Кой щастливец нощем ще обвиват
къдриците на твоята коса!…
Снимка на къщата-музей: wikipedia.org