България отбелязва 110 години от рождението на поета Никола Вапцаров. За мнозина той е противоречива фигура – комунист и антифашист.
Той се ражда на 7 декември през 1909 г. в Банско. Дядо му е бил хайдутин и броец за свобода, който загива в борба с турците. Бащата му пък е член на ВМРО, който нееднократно кръстосва планините и се сражава с османците. По тази причина в дома на Вапцарови на няколко пъти гостува и друг голям поет – Пейо Яворов.
Вапцаров завършва начално училище в родния си град, след което е приет в гимназията в Разлог. Именно в гимназията се разпалва страстта му към литературата, след като попада на някои от най-великите класики на писатели като Лев Толстой, Александър Пушкин, Емил Зола, Виктор Юго, Едгар Алън По, Хенрик Ибсен и др. Като ученик играе в пиеси и рецитира.
Тогава, след края на Първата световна война, бъдещият поет става идеалист и мечтател. Никола Вапцаров става курсант в Морското машинното училище във Варна. Там завързва много важни приятелства, започва да пише стихове все по-често. Има стотина творби, посветени само на периода на обучение в морското училище. Вестници и списания публикуват негови произведения. В Никола се събужда една нова страст – любов към морето и машините, вярата в несломимата мъжка дружба. В края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ в. започва практиката на курсантите по корабите. Тогава Вапцаров служи на торпедоносеца „Дръзки“, а по-късно е изпратен като стажант на кораба „Бургас“, припомнят от „Българска история“.
Завършва Морското училище през 1932 г. и е произведен в чин офицерски кандидат. Дипломира се като пълноправен машинен техник. Вапцаров е избран да говори от името на целия випуск по случай края на обучението.
След това обаче съдбата го поставя на кръстопът – трябва да избере между литературата и моряшкия живот. Тогава баща му Йонко го урежда в един от най-големите вестници – „Зора“. Единственото, което се иска от Никола, е да изпрати статия за периодичното издание. Статията, която написва обаче, ясно показва, че той принадлежи към друг свят.
Вапцаров не получава работата и заради това е принуден да търси друго препитание. Постъпва като механик във фабриката на горската индустрия, но през 1936 г. е уволнен след авария. След случилото се, Никола се мести в София. Там съдбата го връхлита отново – синът му Йонко умира – нещастие, което Вапцаров приема изключително тежко. До края на 30-те години си изкарва прехраната като огняр в БДЖ и в Софийски екарисаж. Но не се отказва от писането.
През 1940-та излиза неговата единствена стихосбирка „Моторни песни“. Същата година обаче писателят е интерниран в лагера Годеч заради набирането на подписи за т.нар. „Соболева акция“. По-късно, след завръщането си оттам, Вапцаров решава да се противопостави на случващото се в България. Втората световна война е в разгара си и страната тъкмо е влязла в съюз с Третия райх. Никола, освен всичко друго, е и член на комунистическата БРП(к). Той е един от ръководните ù кадри и разгръща подривна дейност срещу намиращите се в родината немски войски. Това е причината през 1942-ра поетът да бъде арестуван.
На 23 юли същата година той е осъден по бързата процедура, след което само след няколко часа е застрелян. Така среща смъртта си един от най-големите родни писатели. Макар и свързан с комунистите, той далеч се отличава по убеждения от случилото се в България след 9-ти септември 1944 г. Вапцаров остава идеалист, вярващ в утопичната мечта за по-добър живот на цялото човечество.
Предлагаме ви да си спомним едни от най-силните му стихове:
ПРОЩАЛНО
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
/////
НЕ БОЙТЕ СЕ, ДЕЦА
Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач.
И ваште очи
са сухи и неми –
такива големи,
мъчително тъжни очи…
И в тех е стаен
ужас свиреп:
Х л е б!
Х л е б!
Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, –
така е днес,
наверно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня със вера. –
Ще дойдат години
и ний ще ги стигнем водите
ще впрегнем в бетонен ръкав.
Не ще ги изпуснем, нали?
Ще ги впримчиме здраво.
Ще им кажем:
"Така ще вървите!"
И те ще тръгнат така!
Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.
И толкова хубав ще бъде
тогава живота.
И днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички.
Ще пеем, когато работим,
но радостни песни,
които ще славят човека.
И, ако случайно
и аз остарея, тогава
ще гледам от своя прозорец
далечния път,
ще гледам как вие се връщате,
бодри и здрави,
и тихо ще шепна:
"О, колко е хубав светът!"
Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба.
На вашите майки
гърдите са сухи сега.
Да хленчим – не ще ни помогнат
и хленч не ни трябва.
Но мен ме притиска
жестока, дълбока тъга. –
За вашто "сега"
е горест стаена във мен.
Ала
не бойте се, деца,
за утрешния
ден!
/////
ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -
Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...
Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?