”Не оставаше нищо за нас, освен да отидем в Плоещ и да узнаем как стоят работите”.
Това пише в спомените си Мито Анков, един от петимата врачани, които основават единствената щабна конна сотня към Българското опълчение. Всъщност, руското командване възнамерявало да се сформират 6 сотни, но не били отпуснати нужните пари за купуването на 624 коня и замисълът не се осъществява. Но Мито Анков, Иванчо Цветков, Коста и Иванчо Бошнякови и Григорий Найденов извадили по 12 наполеона и си взели коне от румънското село Каракал. Като разбрали, че младите мъже са доброволци, които искат да се бият във войната „на кръста с полумесеца”, местните хора им помогнали да стъкмят конете с юзди и седла.
До селото петимата отишли от лагера на опълченците, който се намирал между две реки и една хубава поляна край Плоещ. Там преминали военна подготовка, а на 6 май 1877 година било осветено Самарското знаме. „За приковаване на знамето към дървото бяха приготвени златно чукче и златни гвоздейчета”, отбелязва в мемоарите си Мито Анков. Пръв гвоздейчето забил главнокомандващият руските войски – великият княз Николай Николаевич. На 28 май в лагера на опълчението дошъл и император Александър ІІ.
Петимата врачани били назначени към щаба на опълчението и бойният им път започнал на 21 юни като ординарци. Те били разузнавачи и куриери, изпълнявали важни свързочни задачи. На 7 юли били произведени в унтерофицери. Постепенно сотнята нараснала до 80 кавалеристи. На 12 юли генерал Столетов ги поздравил и назначил ротмистър Неверов за командир, а врачаните за взводни вахмистри.
„С една реч, тури се началото на първата българска конница. Но при все, че ние бяхме под командата на Неверова, не преставахме да бъдем ординарци към щаба, тъй че тръгнеше ли за някъде генералът, вземаха със себе си от нас по двама”, четем в спомените на Мито Анков.
Конниците били неуморими бойци. Нямало ни ден, ни нощ за тях. По време на сраженията разнасяли боеприпаси, охранявали обози с храни и ранени. В един свой рапорт началникът на Българското опълчение ген. Столетов пише: Те се изявиха като отлични разузнавачи, особено след като опълчението отстъпи след боя на река Тунджа”. За проявена храброст в боевете край Стара Загора и Казанлък, при отбраната на Шипка и при щурма на Шейновския укрепен лагер Мито Анков, Иванчо Цветков и Григорий Найденов са удостоени с по два Георгиевски кръста, а Коста и Иванчо Бошнякови получават по един.
И петимата кавалеристи били от заможни врачански семейства и образовани за времето си. Мито Анков бил сподвижник на Васил Левски. Той е основател и председател на тайния революционен комитет във Враца и подбудител на Априлското въстание.
След Освобождението със семейството си се е установил в Оряхово, където през 1896 г. бил избран за кмет. Починал на 18 юни 1909 г., а за особените му заслуги към града и Отечеството, по решение на Общинския съвет и духовните власти, бил погребан в двора на църквата „Св. Георги“ с „рядък погребален церемониал“, какъвто обществеността отдава само на най-достойните си и заслужили личности.
Иванчо Цветков бил либерал, през 1881 г. е избран за председател на Врачанския окръжен съвет, от 1883 до1887 г. е бил кмет на Враца, както и училищен настоятел.
Той е участвал в учредяването на първата неправителствена формация в България – Комитетът за подготовката и провеждането на честването на Христо Ботев и четата му през 1885 г. Именно тогава е приет Устав, според който Ботевите тържества стават ежегодни.
Григорий Найденов е участвал във врачанското съзаклятие и Априлското въстание, а след потушаването му е арестуван и е лежал във врачанския и видински зандани. След Освобождението станал голям предприемач и участвал в построяването на железницата. Бил е деен член на Софийската търговско-индустриална камара, многократно е избиран за народен представител и е дългогодишен председател на Централното поборническо-опълченско дружество.
Като горещ русофил е построил сградата на дружество „Славянска беседа” в центъра на София и е бил активист на Славянското дружество в България.
Заможният врачанин смятал, че „богатството е смертно, а добродетелта безсмертна” и на 10 януари 1919 г. в „пълно съзнание и пълно здраве” завещал огромното си състояние на родния град „за културното и икономическото преуспяване на населението му”. Определил врачанската община да получи 26 милиона лева и още 3 милиона от недвижимо имущество, дарил по 10 000 лева на Черепишкия манастир и на църквата „Св. Николай”, а на останалите три храма в града – по три хиляди. Това го нарежда сред най-щедрите дарители не само на Враца, а в цяла България.
Коста Бошняков е избиран няколко пъти за кмет и според свидетелството на врачанската община „през всичкото това време се е ползвал с добра репутация между гражданите”. Брат му Иванчо останал настрана от политическите страсти, но се ползвал с „много добро реноме в обществото”.
На снимката четирима от основателите на българската конница – Мито Анков, Коста Бошняков, Иванчо Цветков и Григорий Найденов (отляво надясно)