В българската медиевистика се водят спорове за наследниците и приемника на хан Крум. Неяснотите на част от изворите дават основание на някои учени да твърдят, че през 814 г. върховната власт в Българин преминала в ръцете на Дукум и веднага след това на Дицевг – Диценг. Едва през 815 г. за български хан бил провъзгласен Омуртаг. По-вероятно е второто положение, при което за наследник на Крум се приема Омуртаг (или Муртаг, както го назовават повечето средновековни автори), вероятно негов син. Седемнадесетгодишното властвуване на Омуртаг твърде произволно се характеризира като мирно (противопоставено на десетилетието на Крум). Внимателното проучване на това властвуване показва, че подобна характеристика е невярна. Наистина новият владетел побързал да преустанови състоянието на война с Византия и сключил 30-годишен мир с империята, който бил спазван. Нещо повече, през 823 г. българският хан се притекъл на помощ на император Михаил II, като му помогнал да ликвидира опасността от узурпатора Тома Славянина (823 г. ).
Историческите извори показват недвусмислено, че Омуртаг, след като уредил отношенията си с Византия, бил принуден да обърне своя поглед към териториите на България, намиращи се отвъд Дунава. По-сериозен бил конфликтът с франкската империя по времето на император Людовик Благочестиви. Причина за този конфликт, прераснал скоро във война, било отцепването от българската държава на славянските племена браничевци и абодрити, конто проявили стремеж да се приобщят към франкската държава. Военните действия, съсредоточени в няколко военни кампании, започнали през 826 г. и продължили през 827 и 829 година. Българите използвали дори флота по Дунава и Драва и особено упорито воювали по течението на р. Тиса (според един от българските възпоменателни надписи в р. Тиса се удавил българският военачалник Онегавон или Негавон). Войната приключила с мирен договор, който определил точно границите между България и франкската империя.
Почти по същото време българската войска преминала р. Днепър, която фиксирала крайните североизточни предели на българската държава (друг български надпис е посветен на копан Окорсис или Корсис, намерил смъртта си във водите на Днепър) и се намесила в гражданската война, която по това време бушувала в Хазарския хаганат.
С името на хан Омуртаг се свързва изграждането на нова административна структура на България (ликвидиране на федеративния принцип и замяната му с държавни служители), разгърнатото монументално строителство, което трябвало да заличи пораженията от нахлуването на Никифор I (преди всичко опожаряването на Плиска) и жестокото преследване на християнската религия, проповядвана от византийски пленници, доведени в България по времето на хан Крум. По нареждане на българския владетел били екзекутирани епископите на Адрианопол (Одрин) и Девелт с част от най-приближените им хора.
Хан Омуртаг починал през 831 г. (българско пратеничество при Людовик Благочестиви свидетелствува за това събитие). Той имал трима синове. Съдбата на най-стария, Звиница, е неизвестна (обикновено се допуска, че той е починал преди 831 г. ); вторият, Енравота (или още Войн), бил наказан със смърт заради привързаността си към християнството. Така български хан станал най-малкият му син Маламир (831-836), Краткотрайното управление на Маламир е твърде слабо познато. Няколко български надписа и откъслечни текстове от съчинения на византийски автори извеждат на преден план действията на капхан Исбул, който ръководил един сполучлив военен поход в Тракия, завършил с овладяването и присъединяването към България на Филипополис (Пловдив).
Каква е била съдбата на Маламир не се знае, но през 836 г. български хан вече е бил Персиан (836-852), син на Звиница и внук на Омуртаг. Откъслечните сведения, с които разполага науката, показват недвусмислено, че и този български владетел следвал традиционната вече политика на България, а именно: териториално разширяване на базата на приобщаване към българската държава на земи, населени с българи и славяни. Тази политика определяла военните действия на юг и преди всичко на югозапад. И наистина към 837-838 г. български войски достигнали до западната част на Халкидическия полуостров, постигнали важна победа край Сяр, овладели град Филипи и установили крайната южна точка на българските граници край устието на р. Струма. Няколко години по-късно (839-842?) българска войска се отправила на запад срещу сърбите, но тази военна кампания завършила с неуспех. Тези няколко събития, изцяло във външнополитически план, почти изчерпват това, което знаем за управлението на хан Персиан.