Осмото столетие за България преминало под един знак – знака на борбата с Византия, борба, в някои моменти на живот и смърт, борба за оцеляване, самоопределение и самоутвърждаване. Тази борба била неизбежна и за двете страни – България трябвало да съхрани вече постигнатото, а Византия, като не забраняла позорното си поражение, се стремяла да възстанови предишните си позиции.
Първите две десетилетия на VIII в. обаче имали съвсем друг облик. При хан Тервел (701-718), син и наследник на хан Аспарух, България от първична, стихийна сила се превърнала в държава – партньор на могъщата Византия. През 704 г. българският владетел се отзовал на молбата на сваления император Юстиниан II (685-695), заточен в гр. Херсон (на Кримския п-ов), и решил да го подпомогне в опита му да си възвърне престола. На следната година с решителната подкрепа на българските войски Юстиниан П сполучил да овладее Константинопол. Новият василевс не закъснял да се отблагодари на българите и техния владетел за оказаната помощ: Тервел бил удостоен с най-високата титла „кесар”, която дотогава се давала само на императора и. членовете на семейството му; войските му получили богато възнаграждение, а към българската държава била присъединена областта Загоре (земите около Айтос, Сливен и Ямбол).
Следващото десетилетие отношенията между двете страни били противоречиви. На първо време Юстиниан нарушил мира и се опитал да си върне отстъпените земи (708 г. ), но неуспешно, а след това, когато тронът му бил отново заплашен, бил принуден пак да потърси помощта на Тервел. Но тогава нахлуването на български войски във византийска Тракия не могло да помогне на василевса.
През 716 г. двете страни сключили така необходимия им мирен договор, с който се очертавали границите, фиксирал се годишният данък, който Византия продължавала да изплаща, определяло се връщането на политическите бегълци и се регламентирали икономическите връзки. Реална последица от уреждането на двустранните отношения била намесата на България за отхвърляне на арабската обсада на Константинопол (717-718).
Повече от три десетилетия и половина съдбините на България остават тайна за съвременните учени – липсата на извори не позволява те да бъдат изучени. Дори имената и редът на Тервеловите наследници предизвикват колебания, Картината се променя, когато насочим нашия взор към втората половина на VIII век. Тогава в продължение на четвърт столетие България била обхваната от първата, и то доста силна социална и политическа криза. Тази криза имала две измерения – вътрешно и външно. Във вътрешен план се характеризира с междуособици и отслабване на владетелската власт, а във външен план със сериозен военен натиск от страна на Византия. Докато на българския престол само за двадесет години се сменили шестима владетели (някои от тях били принудени да потърсят убежище във византийския престолен град), византийският император Константин V Копроним (741-775 ) организира серия от девет похода (първият през 756, а последният през 775 г. ) срещу България – по суша, но понякога и комбинирано с флота. Макар че държали страната в постоянно социално и военно напрежение, тези походи не постигнали търсения резултат. Нещо повече, неуспехът на последната военна кампания бил причина за смъртта на василевса.
Смъртта на Константин V, отстраняването на вътрешните смутове н появата на личности като хановете Телериг (768-777) и Кардам (777-803), които съумели да обединят българското общество, довели до постепенното преодолява-не на тежкото състояние, в което била изпаднала страната. В самото начало на деветото столетие тя отново била в състояние да се развива пълноценно и да се противопоставя успешно на съседна Византия.
Хан Крум, който през 803 г. наследил хан Кардам, е този български владетел, с чието име се свързва първото успешно десетилетие на България през новия IX век. Ако трябва само с няколко кратки слова да се характеризира външнополитическата дейност на хан Крум, тя би изглеждала така: приобщаване към България на всички земи, населени с българи и славяни, сродни на тези, които вече били български поданици. Основните географски посоки на тази програма били: Юг – Югоизток – Македония (преди всичко по долината на Струма) и Тракия; северозапад, в посока към р. Тиса (тези земи били отвоювани от аварите, чиято държава била унищожена от Карл Велики) и североизток от Долни Дунав. Тази политика довела и до териториално разширение, особено на север от Дунав – една територия, която византийските автори наричат „България отвъд р. Дунав”. Заслужава отбелязване стратегията на хан Крум по отношение на Византия: той не само се стремял към овладяване на земи в Македония и Тракия, но на няколко пъти предприел масови изселвания на византийското население на Тракия (то било прехвърляно в „Отвъддунавска България”) с цел да промени демографския и народностния облик на тази византийска област и по-лесно да я приобщи към България.
Най-добре засвидетелствувани в изворите са отношенията на хан Крум с Византия. Инициативата е била в ръцете на българския владетел. През 808 г. българската войска извършила успешен поход по долината на Струма, а на следващата, 809 г. хан Крум овладял Сердика (Средец) и нанесъл сериозен удар в стратегическите планове на империята. Две години по-късно, през 811 г., Византия преминала в контранастъпление, успяла да овладее българската столица Плиска (Крум се бил оттеглил от нея), но на 26 юли 811 г. император Никифор I, който се завръщал триумфално, е напълно разбит в един от старопланинските проходи (вероятноВърбишкия) и намерил там смъртта си. Тази победа очертала пътя на българските войски към Тракия и те в продължение на две години – 811-813 г. – били почти пълни господари на тези земи. Хан Крум достигнал до Константинопол и се опитал да го обсади, но настъплението му било прекъснато от внезапната му смърт в началото на 814 година.
Ползотворна е държавническата дейност на хан Крум. Една интересна византийска енциклопедия, наречена „Свидас” (Х в, ), разкрива законотворчеството на този бележит български владетел, което имало за цел да се замени обичайното право на българи и славяни (или част от него) със закони за „всички българи”. Макар и нестроен, текстът, който е запазен, подсказва какви социални прояви и отношения са регулирали те: наказателни дейности срещу кражбите, клеветничеството и лъжесвидетелството, изкореняване на лозята (?) с цел ликвидиране на пиянството, преследване и унищожаване на просячеството (опит за спиране на обезземляването на селяните, както приемат някои учени).