С панихида село Бисер почете паметта на загиналите свои жители във водния потоп, който застигна населеното им място преди една година.
На 6-ти февруари 2012-та година мътните води на яз. Иваново пробиха през стената му и талазите пометоха всичко по пътя си. Към 8 часа мътилката потопи и половин село Бисер. Шестима бисерчяни не можаха да се спасят и загинаха.
Днес техни близки, приятели и съселяни направиха помен в селския храм „Св. Кирил и Методий“. Отец Атанас отслужи заупокойната молитва.
Шест венеца в реката ознаменуваха гибелта на шестимата бисерчани.
От моста над реката ги хвърлиха близките им и кметицата на селото Златка Ангелова.
Според внукът на един от загиналите в наводнението 92 -годишния дядо Христо Христов Григор Юруков, трагедията в Бисер е можело да бъде предотвратена, ако хората са били предупредени на време. Според него обаче случилото се е показателно, че система за оповестяване при бедствия и аварии у нас не работи. „ Песимисти сме, че някой ден ще разберем кой е виновен за загубата ни.“, коментира той.
Григор Юруков обяснява, че въпреки преломната си възраст, дядо му Христо се радвал за завидно добро здраве. „ Четеше вестник без очила. На фронта е бил, преживял е войната и накрая си отиде по най-нелепия начин“, ридаеше мъжът на излизане от селския храм. Той разказва за дядо си, че бил майстор строител и издигнал къщата си толкова здрава, че при наводнението по ирония на съдбата тя останала читава, а собственикът й бил залостен като в капан в нея от придошлата вода.
„Казват, че не е ясна собстгвеността на яз. Иваново и кой е бил нехаен за проблемите около него. Че какво толкова неясно има! Този язовир е на територията на България, да не би да е в нищото…“, гневят се хората година след трагедията заради факта, че все още не е ясно кой носи отговорността за напакостяването на Бисер и кончината на хората. Освен шестимата бисерчани, във водната стихия на „черния“ 6-ти февруари 2012 година си отидоха общо 11 души от Хасковски регион.
„Къщи се строят, пари се печелят, но психическото напрежение и кошмарът, който преживяхме няма кой да ни го върне“, нареждаше на моста над реката и Добрина Василева. Тя беше дошла на мястото заедно със съпруга си Иван, за да сведат глава в памет на близките си приятели сем. Кръстина и Желю Николови. Съпрузите също намериха смъртта си във бошуващите води. Телата им бяха в неизвестност няколко дни, а по-късно намерени в прегръдка.
Историята на двамата разтърси сърцата на хората преди година. По ирония на съдбата Кръстина и Желю били в буквалния смисъл от първия ден на рождението си до последния-на смъртта си заедно. Двамата са родом от Бисер и са били съседи. Детството им минало заедно, после се залюбили, оженили се, отгледали децата си в София и след пенсионирането си се върнали в родното Бисер, за да прекарат остатъка от живота си на спокойствие и отново у дома.
„ Двамата бяха заедно и неразделни цял живот, така си и така останаха завинаги“, разказва историята на приятелите си Добрина. Тая е и последната, която ги вижда живи. Пили сутришното си кафе както обикновено в едно то местните кафене и се разделили. Добрина пресякла моста и се прибрала. През това време двамата съпрузи чули за бедата, която идва и тръгнали да предупреждават роднините си. Така и на пътя водата ги помела. По ирония на съдбата къщата на Николови е в по-горната чест на селото, която не беше засегната от наводнението.
„ Ако си бяха стояли в къщи, или пък бяха проявили капка егоизъм и бяха останали в кафенето, щяха да се спасят. Те тръгнаха да спасяват други и си отидоха завинаги“, нареждат Добрина и Иван.
Те и до днес в сънища си все чува бучащата вода. Добрина сънува всяка нощ, че е във водата и все не може да намери начин да я пресече.