Колко е лесно да бъдеш влюбен
на двадесет години.
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…
Така започва стихотворението “Без сълзи” на големя ни поет и писател Любомир Левчев. Талантливият творец, роден на днешната дата през 1935 година в Троян, се влюбва в римите твърде млад и не ги разлюбва до смъртта си. За радост на всички тези, които обичат поезията. Защото стиховете му дават сила да устои на трудностите, да дава утеха и наслада на читателите с римите и стихотворенията си. Той успява да събере в творчеството си философията на света или поне най-важните неща за човечеството – пише за хляба, за труда, за любовта, за сълзите, за красотата, за съдбата, за смъртта. Стихотворенията му преливат от силни чувства, от поглъщащи емоции, от търсене на смисъла на човешкото съществуване. ЛЮБОВТА обаче се промъква като тънка поетична нишка навсякъде. Никак не е случайно, че Левчев прави признанието: „Любов, колко много ми даде! Любов, колко много ми взе!”. Поетът никога не губи вяра нито в любовта, нито в доброто, нито в силата на българския народ. Любопитно е, че когато е още малък, майка му се опитва да го направи цигулар, тъй като е обичала много музиката. Синът й ходи известно време на уроци при известния педагог Константин Зидаров. В същото време, като повечето свои връстници, тича след футболната топка по цял ден. Но бързо намира своето призвание – в стиховете, в римите, в поезията.
Първата му стихосбирка „Звездите са мои“ е издадена през 1957 година, когато Любомир е само на 22 години. Сред най-известните му поетични книги са „Обсерватория“ (1967), „Дневник за изгаряне“ (1973), „Заклинания“ (1981), „Лък“ (1983), „Самосъд’83“, „Метроном“ (1986), „Небесен срив“ (1996) и др. Автор е на поредицата „Романи от спомени“ – „Убий Българина!“, „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време“, както и на сценариите за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“, „Сладко и горчиво”, „Поетическото изкуство“. Известен е и с текстовете за песните „Да те жадувам“ на рок групата „Сигнал“, „След любов“ на певеца Борис Гуджунов, а стихотворението „Без сълзи“ става особено популярно като песен в едно от артистичните изпълнения на Стефан Данаилов.
Левчев е автор е на 75 книги, преведени в над 36 страни. Председател на Съюза на писателите от 1979 до 1988 г. През 2005 г. е удостоен с орден „Стара планина – първа степен“ за „изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура“. Любомир Левчев, който очакваше смъртта на „бледен кон“, напусна този свят на 25 септември миналата година, за да пише своите великолепни стихове на небето. „Смъртта е тайнство.Страх…Но край едва ли”, това пък са фрагменти от стихотворението му „Аз, който не избягах от Помпей”. Сигурно е едно – няма да има край за стиховете му, които няма да бъдат никога забравени.
Представяме ви негови мисли, цитати от творби и две стихотворения:
"Всеки талант е вид смелост. Но не всяка смелост е талант. Затова бездарието, посредствеността, простащината непрекъснато се крият зад пристъпи на „безумна смелост”. За жалост нашата култура е пълна с такива отровни двойници на таланта. И вие ще трябва цял живот талантливо да се разграничавате от тяхната наглост. Това става естествено. Но живеем в епоха на заместителите и естествените неща са все по-редки и недостъпно скъпи".
"Днес Времето не е бог. Времето е пари".
"Поглеждайте понякога децата на какво играят. Защото те играят винаги на бъдеще".
„Освен любов,
друга слабост не трябва да се допуска.
Нали?
Нали?!”.
„Обичам нощното небе,
защото само то е голо.
А тази дневна светлина ми пречи
да гледам голотата на Вселената”.
„Най-ценен дар е този, който не принася полза. Човешки жест без поза. Само знак и толкоз”.
Стихотворението „Без сълзи”
Колко е лесно да бъдеш влюбен
На двадесет години..
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…
Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато пък ме блъсваха
в бездънното "сбогом",
мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях,
тъй както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.
А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четирсет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.
Без „сбогом”.
Без магии.
Без сълзи,
Раздялата не носи свобода…
И мисля си че не умирам.
Стихотворението „Нeдопустимост”
Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен…
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
Главата ми ще падне на гърдите ти –
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло…
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви…
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.