След като беше обявен мега спектакъла-филм на Явор Гърдев „Kвартет – Опасни връзки след края на света“, веднага стана ясно, че това ще е едно от най-големите културни събития в България за 2015 г.Постановката се базира на текстовете на Хайнер Мюлер, а главни и единствени актьори в нея са Захари Бахаров и Снежина Петрова. Премиерата й е на 12 и 17 май в Зала 1 на НДК. В нея ще бъдат използвани уникални за българския театър технологии като motion capture и виртуални камери. Пред Гърдев стои изключителното изпитание да постави един от най-емблематичните текстове на авангардния театър и при това да го направи по невиждан досега у нас начин. За предстоящия спектакъл, страстта и българската публика, Kmeta.bg разговаря с големия режисьор.
– Г-н Гърдев, в световния театър правени ли са други подобни спектакли?
Представления, в които се снима, има много, но въпросът е принципът на снимане. Употребата на видеото като медия, която се използва в театъра, се случва често в съвременния театър и особена разлика в това отношение няма. Въпросът е, че това, което ще се опитаме да направим тук, е частта по заснемането да стане част от театралното действие. Тоест камерите да са действащи лица и да участват в театралния план. Разликата в нашия случай е, че ще използваме една постпродукционна технология като motion capture в реално време, което аз лично не съм виждал да се случва другаде. Има използвана такава технология на запис, но ние трябва да направим тестове, за да докажем, или пък опровергаем, тезата, че е възможна употребата й в реално време. Ще бъда радостен ако се случи така, че да успеем.
– Кои са основните послания в „Квартет“, ще ги разбере ли българската публика?
– О, това не е театър на посланията, това е театър на страстите. И то в техния най-краен и оголен вид. Тук човекът е оголен от пластовете на своите социално наложени ограничения и от екстремното очакване на смъртта, която трябва да настъпи много скоро. Тогава животът се интензифицира до краен предел. Става толкова наситен, че персонажите се опитват да изпитат своята любов до дъно – до край. Това е един радикален текст за страстите и за онази част на човека, която не е подвластна на съзнанието и контрола.
– В такъв случай можем ли да кажем, че тази постановка повече ще се чувства, отколкото осмисля?
– Да. Така би трябвало. Но и едновременно с това ще се осмисля, защото става въпрос за един текст, който сам по себе си е много аналитичен. Текстът на Мюлер сам съзнава границата си да ословеси всичко това, което хората чувстват.
– Кои бяха най-големите предизвикателства за този спектакъл пред вас?
– Те тепърва предстоят. Сега започваме да правим представлението и те са множество. Най-голямото и най-силното, разбира се, е текста на Мюлер, който трябва да постигнем. Това е най-голямата задача пред нас. От там насетне са неща, които са свързани повече с технология, визия и т.н и които всъщност никак не са лесни.
– Преди години вие бяхте заявили, че мислите да работите в чужбина и да не се връщате повече в България. Но днес сте тук и продължавате да правите огромни спектакли. Каква е причината да промените решението си?
– Тя е една и е много проста. Когато човек се занимава с изкуства, които са свързани с езика, с изразяването, с познаването на манталитета на хората, с културата на чувства в дадена среда, тогава той най-много е валиден в собствената си страна. Понеже човек най-много разбира нещата разположени в собствения си контекст. И, разбира се, когато биографията на собственото ти израстване е свързана с това място, тя през цялото време те вика обратно към себе си. И това не е техническо решение. Самата ми професия предполага такова нещо. Аз работя с езика и с чувствата на хората, а те само тук са такива. И тук аз най-добре мога да работя с тях, защото най-добре ги познавам.
– Може ли да се каже, че българската публика е станала по-добра, по-зряла?
– Става по-добра, да! Аз не съм песимист по отношение на публиката. И освен това не съм песимист по идването на нови поколения. Защото има хора, които много се притесняват от това, че новите поколения нямат достатъчно знания за едно или друго, нямат достатъчно исторически опит и не са исторични. Но аз мисля, че цивилизационният опит се предава независимо от това. Затова хората винаги могат да разберат някои неща, особено когато те са много важни за човешката същност.
– Имате ли планове за нови постановки и извън София?
Засега нямам близки такива планове, но лека по лека и такива се оформят.
