“Стойността на книгата може да бъде измерена по това, което можете да отнесете от нея” е казал политикът и академик Джеймс Брайс. Тези думи ни поставят пред една вътрешна дилема – повечето хора са забравили какво могат да “отнесат” от книгите, просто защото нямат време да разгърнат страниците им. Забързаният живот, глобализацията, технологиите – най-вероятно върху тях бихме хвърлили вината, но самата истина е, че сме ги забравили. Или ги пренебрегваме. Едно нещо обаче не трябва да забравяме, а именно – “Книгите са фарове издигнати в голямото море на времето”. На 23 април отбелязваме Международния ден на книгата. Кои са първите, кои са последните? Ценим ли ги? Обичаме ли ги? – на всички тези въпроси отговор дава доц. д.н Йорданка Захариева, преподавател в УниБИТ.
Международният ден на книгата и авторското право се отбелязва в цял свят на 23 април от различните правителства, неправителствени организации, културни институции и организации, свързани с книгата и литературата. Той е посветен на всички четящи и се прави с цел популяризиране на четенето, книгоиздаването и авторското право.
С отбелязването на този ден от ЮНЕСКО се стремят да насърчат повече млади хора да открият удоволствието от книгите, като едновременно с това покажат уважението си към незаменимия принос към авторите на всяка книга.
Кои са най-старите книги в света?
Най-старите европейски отпечатани книги се наричат инкунабули, те са от ХV век, с готически шрифт, без отделни абзаци – например Гутенберговата Библия (1455 г.) и Нюрнбергските хроники (1493 г.).
У нас в Народната библиотека има две кирилски инкунабули: “Осмогласник” (Цетина, 1494 г.) и “Псалтир с последование” (Цетина, 1495 г.), “Четвероевангелие” на Макарий (1512 г.), издадено в румънското Търговище.
Иначе справката в Гугъл посочва, че най-старата известна печатна книга е “Диамантената сутра” (868 г.), отпечатана с помощта на дървени блокчета.
Всъщност е трудно да се посочи коя е “най-старата книга” – зависи от това, какво разбираме под думата книга. Модерното разбиране за книга у българина се формира през ХІХ век, а и днес то продължава – чрез разновидностите на е-книгата.
Етимологично за думата “книга” се извеждат няколко хипотези, като две от тях са водещи. Едната определя произхода на “книга” като прабългарски, а другата – като праславянски.
Първите “книги” представляват свитъци от кори, за което е показателно съотношението в значението на “книга” и “извивам”. С други думи, неслучайно се говори за магията на книгата, магията на четенето. Може би книгата е начин да се “извива” пространството и времето, и така да се навлиза в особените светове на въображението.
Обича ли българинът книгите?
Може би да, стига да разполага с време. През последните години е трудно да се следи дори професионалната информация. Времето за четене на художествена литература се е свило рязко. Удоволствието да се потопиш във виртуалния свят на книгата е ограничено. Но си мисля, че българинът би чел повече, ако има време и настройка за четене.
Зависи от средата, от желанието и умението да търсиш и да намираш информация, от умението да влизаш във въображаемия свят на дадена книга, да го споделяш. За тези неща е необходимо обучение. Е-библиотеките улесняват достъпа до книгите, но се оказва, че има различия при четенето и възприемането.
Ценим ли книгите?
Иска ми се да ценим книгите. В тях авторът споделя опитности, споделя светове, различни от нашия. Коя книга е ценна? Може би онази, която докосва сърцето и те кара да размишляваш, от която научаваш нещо ново. Такава може да се окаже и криминалето, и приключенският роман.
Може ли с книга да се задвижи “локомотивът на науката” и да се пребродят “степите на познанието”?
Съмнявам се. Твърде много локомотиви ще станат…, ще настане едно прекачване. Постоянно четем за научни открития в различни професионални области. Трудно е да се следи огромният обем информация.
Как да мотивираме и насърчим подрастващите да четат?
С любов, с импровизации: знаете как малките деца веднага забелязват, когато промениш нещо в любимата им и хиляди пъти разказвана приказка за лека нощ. Точно това е ценното – да се научат, че има възможност за импровизации, за творчество. Иначе ще си останат само със сайтовете, предлагащи готови продукти: есета, реферати, курсови.
Тук дори изрази като авторско право, уважение към творческия труд не съществуват. Всичко е просто, ясно, прагматично: кеш-енд-кери. Така на повърхността излиза образът на един съвършен готово-продуктов-човек – ако може да вземе, да продаде нещо несвое…
В агония ли е образователната ни система?
Да, категорично е в кризисно състояние. А идеята за общество на знанието ми звучи като химера. Ние, хората, сме градивната ценност, може би единствената реална ценност, но биваме категоризирани като “човешки ресурс”, или по-просто – като “материал”. Много са причините.
Какво трябва да се направи в България за грамотността?
О, този въпрос е “дълбока вода”. Определено – не само с писане на стратегии, анализи, отчитане на мероприятия (инициативи).
По-скоро с действие, при това с компетентен акт при мотивирана единност и общност на обществените интереси.
И как да разбираме грамотността – според някои е достатъчно да умеят да разчитат буквите. Съмнявам се, че изнесените данни за 40% функционална неграмотност са верни. Като цяло комуникативната компетентност на публичните личности е слабо звено.