Кураж, дружина вярна, сговорна. Тези слова са написани преди много, много години от Иван Вазов и са от „Песен на панагюрските въстаници“. Тогава времената също са били тежки, както в днешните дни. Сега обаче ние се борим с невидимия враг, наречен коронавирус. Ясно е, че ако не сме единни, няма как да стигнем до успех. Ние, българите, тръгнахме повече от добре в началото на пандемията. И може да се каже, че спечелихме битката, но не и войната. През март се видя прословутият български дух. Всяка вечер всички ръкопляскахме в знак на благодарност към медиците, а бройките на болните бяха с хиляди по-малко. Ние, обикновените хора, вдъхвахме нужния кураж на тези на първа линия срещу чудовищния враг. И сега те още са там, но при много по-тежки условия.
Управляващите засилват противоепидемичните мерки, удължават ги. Но това не е достатъчно. Не е достатъчно и „звучната българска дума“ локдаун да се чува в началото на всяка емисия или да е на първо място в заглавията.
Къде са аплодисментите? Или всяко чудо за три дни? Останало е само ехото от ръкоплясканията…