Един от най-големите ни лирици остана завинаги на 81. На 4 февруари 2006 г. поетът Павел Матев си отиде от този свят. Той обаче остави стихове, заради които винаги поколенията ще споменават името му.
Матев е роден на 6 декември 1924 г. в село Оризово, Чирпанско. Завършва гимназия в Чирпан през 1938 г. и Славянска филология в Софийския университет през 1949 г. Автор е на над 40 книги със стихове, между които "Натрупани мълчания", "Неоскърбени светове", "Преображения" и др. Избраната му лирика е събрана в две нови книги – "Под облаци и синева" и "Късна пощада". Бил е председател на Комитета за култура, на Съюза на българските писатели, на Агенцията за българите в чужбина и др. Редица негови стихове се превръщат в текстове на едни от най-любимите шлагерни поп песни.
Люлякови нощи
Още има люлякови нощи –
невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи –
безумия от закъсняла страст.
Минути непонятни и крилати,
нетърпеливи жестове, слова,
които ме спасяват без остатък
от вечната, от вечната мълва.
И ето я пределната отплата –
един акорд от сложен послеслов.
И доловили тоя звук сърцата
умират разрушени от любов.
***
Ти сън ли си?
Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда –
далечна, но със близко име,
която свети без следа.
И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.
Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна –
живей щастливия си плен.
Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!
***
Синева
Ти отмина.
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима…
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега като яребица
се заобажда.
И една ароматна тъга почна лекичко
да те възражда.
Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно, виновно мълчи,
само сянката мина през нея.
Само вятърът, вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах каква, ах каква синева!
Синева сме забравили
някога тука.
Синева, синева…