Няма друг остров на провалените социалистически идеи, който да засяга толкова видимо ежедневието на гражданите, както управлението на водоснабдяването и канализацията в България. А фактът, че областни градове в европейска държава в третото десетилетие на 21-ви век са на воден режим дори не е водеща тема, като че ли всички са приели това за естественото състояние на нещата, пък и жегата дава удобно извинение. Това се казва в анализ на икономиста Лъчезар Богданов от Института за пазарна икономика.
Накратко, наблюдаваме – а десетки хиляди не просто наблюдават, а директно понасят в бита си – логичната агония на съчетанието от неглижиране на базови принципи на икономическо поведение, отричане на пазарните стимули и упоритостта за запазване на пълен държавен (общински) контрол върху дейностите, свързани с доставяне на вода, канализация и пречистване.
Липсата на вода в чешмата у дома не е еквивалент на засушаването като климатично явление. Подобни обяснения са плоски на нивото на оправданията в детската градина „не го счупих аз“. Водата в природата е едно, а до дома в цивилизована територия тя стига по верига от създадени от човека съоръжения. Същото важи и за отпадните води. Ето защо „водата в дома“ вече не е природен елемент, а „икономическо благо“ – за да го има, е нужна осъзната човешка инициатива, включваща технологии, капиталови инвестиции, поддържка, управление и т.н. Всяко икономическо благо – ако не искате да го наричате „стока“ или „услуга“ – има цена, която отразява търсенето и предлагането. Цената дава сигнали както на потребителите – колко и как да ползват, така и на доставчиците – колко и кога да инвестират, каква да е поддръжката и т.н.
Как се справят държавата и общините? До момента – никак или със скандали за корупция и лошо управление. Достатъчно е да проследим сагата на половин милиард уж заделен за ремонт на язовири и един милиард в държавния холдинг за водоснабдяване и канализация. Загубите на питейна вода – над 60% средно за страната, а в определени райони и населени места са вероятно почти 100%.
Впрочем, сравнителните макро данни ярко осветяват колко малко ресурс се насочва за инвестиции във водна инфраструктура. Казано просто, с 60-годишни етернитови тръби сме обречени на воден режим. За последните 15 години България е на опашката по инвестиции във ВиК инфраструктура. Само в Словения и Естония стойността на вложените средства е по-ниска – говорим за страни с 3 до 5 пъти по-малко население и територия. Дори в Литва и Латвия, които са джуджета в сравнение с България, инвестициите са повече, сравнимите Гърция, Словакия и Унгария са инвестирали 3 пъти повече от България, а Чехия – 4 пъти и половина. Разликите с Румъния няма смисъл да коментираме, дори ако отчетем значителната разлика в територия и население, а по-развитите страни в Западна и Северна Европа не включваме изобщо, там дистанцията е огромна, а изоставането – десетилетия.
Причините са няколко и все тривиални и безумни – в някои случаи се чака европейски грант, в други не се правят, защото ще трябва да се повиши цената на водата за потребителите, някъде пък дружествата практически толерират кражби и неплащане на сметки, защото не искат да се конфронтират открито с „гратисчиите“ – изобщо все популистки извинения.
Затова – концесиониране на ВиК дейностите, професионален мениджмънт от частни инвеститори, пазарни отношения, базирани на реалистични бизнес планове, нови инвестиции в инфраструктура и поддръжка и коректно ценоообразуване.
