В Деня на спасяването на българските евреи и на почит към паметта на жертвите от Холокоста разговаряме със Софи Бехарано де Голдберг – родена в Мексико Сити, но с български и турски корени. Тя има родствена връзка с писателя от български произход Елиас Канети, носител на Нобелова награда за литература, който е братовчед на баба й. Книгата й “Морската градина” е базирана на спомените на Алберто – нейният баща – и започва с неговото безгрижно детство във варненската морска градина. След това обхваща период, в който семейството е намерило убежище при различни семейства в Шумен, Преслав и близките села.
Как изглеждаше България през детските очи на вашия баща?
За баща ми България е раят на неговото детство. Ароматът на рози от парфюма на баба ми, шепотът на Черно море и смехът, който е изпълвал дома им преди войната. Когато говори за България, погледът му се смекчава, сякаш образите се връщат непокътнати – дърветата в Морската градина, тихите улици на Варна. Израснах, слушайки тези описания, и за мен България се превърна в почти митична земя – родина, съставена от спомени, благодарност и носталгия.
Как едно петгодишно дете може да разбере всичко, което му се случва?
То не може да го разбере напълно, но го усеща. Едно петгодишно дете долавя страха в жестовете, тишината на нощите, тревогата в погледите на възрастните. Баща ми не е разбирал мащаба на опасността, нито жестокостта, но е знаел, че нещо се е пречупило в момента, когато са отвели дядо ми Ефраим в трудовите лагери. На тази възраст човек запомня образи – прегръдка, която трае по-дълго от обикновено, звукът на врата, която се затваря и никога повече не се отваря, както когато трябва да напуснат апартамента си на булевард „Мария Луиза“ и да се преместят в Преслав – само той, малкият му брат и майка им. Отсъствието на баща му и тази смесица от невинност и инстинкт за оцеляване завинаги са белязали начина, по който гледа на света. За щастие, детската наивност също изиграва важна роля, защото го предпазва от някои травми, от които възрастните в семейството ми така и не успяха да се спасят.
Разкажете ни повече за историята на вашето семейство и връзката му с България.
Семейството на баща ми живее в България още от изгонването на евреите от Испания преди векове. Произхождаме от град Бехар, затова фамилията ни е Бехарано или Биджерано. Прадядо ми Авраам е произвеждал сирене и кисело мляко – много български занаят, предвид славата на българите в това отношение.
По време на Втората световна война, когато да бъдеш евреин означава да стоиш на ръба на бездната, България взема различно решение: не предава своите еврейски граждани. Благодарение на това баща ми, моите баба и дядо и повече от 50 000 души успяват да оцелеят. Това е акт на човечност, който преминава през историята на моето семейство и паметта на цяла една страна. Баба ми, дядо ми и баща ми никога не забравиха хората, които им помогнаха, особено семейство Деневи, които посещаваха многократно през годините, за да им се отблагодарят и по-късно да им помогнат да живеят по-добре по времето на съветския режим.
Какво означава за вас и вашето семейство Морската градина във Варна? И защо избрахте това име за книгата си?
Морската градина е мястото, където се срещат детството и вечността. Там баща ми е играел, там е дирижирал въображаем оркестър с клонче от дърво, там е мечтал, без да знае, че един ден ще трябва да си тръгне. Избрах това име, защото то символизира красотата, която остава дори след загубата. А и първата дума, която научих на български, беше именно тази – „Морската градина“, винаги произнасяна с най-голяма нежност. Това е почит към неговия поглед, към откраднатото му детство, върнато под формата на спомен. Морето е свидетел, а градината – убежище. Всеки от нас има своя „морска градина“ – място, което ни връща към щастието на детството. Каня читателите да се замислят кое е тяхното. Моята книга не можеше да се казва по друг начин.
Каква е съдбата на дома на баща ви във Варна?
Апартаментът все още е там, на булевард „Мария Луиза“. Вероятно след войната е бил предоставен на друго семейство. Междувременно моите баба и дядо и баща ми с брат му се връщат във Варна и живеят на тавански етаж на улица „Иван Вазов“. Понякога си мисля, че домовете имат душа и че в стените им остава нещо от хората. Когато посетих Варна, потърсих това място и го намерих. Имах късмет – собственичката Диди излизаше точно тогава. Когато ѝ обясних, че баща ми е живял на този таван преди почти 80 години, тя беше толкова любезна, че ме пусна вътре. Всичко беше точно както го беше описал баща ми. Не можах да спра да плача. Последната част от историята на баща ми в България беше там – във въздуха, в стените, в стъпките ми по стълбите към малкото пространство, където са живели повече от две години.
Успяхте ли някога да се върнете в България заедно с баща си?
Да, и това беше един от най-вълнуващите моменти в живота ни. През 2008 година се върнахме всички заедно – сестрите ми, майка ми и баща ми. Да го видя как върви по улиците на своето детство беше като да видя дете в тялото на възрастен мъж. Спираше пред сградите, поемаше дълбоко въздух и казваше: „Тук беше училището… тук живееше мой приятел…“. Плака. И аз плаках с него. Това беше акт на помирение с миналото. И разбира се, всички заедно се разходихме из Морската градина.
Как възприемате България и българите днес?
Изпитвам дълбока обич и уважение. България е страна със спокойна, почти тиха история и благородство, което понякога остава незабелязано. Българите ме посрещнаха с топлота, която много ме трогна. В тях разпознавам същата сила, която е спасила техните евреи – съчетание от достойнство, съпричастност и смелост. За мен завръщането в България беше като връщане у дома – в дом, който не съм познавала, но който ми принадлежи. Чувствам дълг да разкажа тази история на света и чрез нея хората да опознаят България.
По време на Втората световна война България е една от малкото страни, които защитават своите еврейски граждани. Какво още искате да споделите чрез книга за историята и паметта?
Искам историята да не бъде забравена. Да се помни не само ужасът, но и човечността. Написах „Морската градина“, за да почета паметта на хората, които са устояли чрез състрадание. Баща ми е едно от децата, които оцеляват благодарение на решението на цяла една държава да не предаде своите хора. Паметта е акт на благодарност. Писането беше моят начин да кажа „благодаря“ на България и да свидетелствам, за да могат новите поколения да продължат да помнят.
Защо избрахте да разкажете историята през погледа на дете?
Защото детският поглед е най-чистият, най-малко замърсен от омраза и огорчение. През очите на дете дори ужасът се възприема със смесица от удивление и надежда. Исках да съхраня тази невинност, защото дори по време на война децата продължават да мечтаят. Баща ми е това дете, а когато написах историята в първо лице, почувствах, че му давам гласа, с който толкова пъти ми е разказвал живота си.
Помните ли кога за първи път чухте историята за войната от баща си?
Чувах я на части. Понякога по време на вечеря, друг път – в паузите на тишината. Нямаше един единствен разговор, а много. Слушах откъси и от баба ми София още когато бях много млада. С годините разбрах, че между думите се крие толкова много болка, че човек може да говори за нея, само когато душата намери малко покой. Тези моменти и многото истории, които баща ми ми разказваше от дете, бяха семената, от които по-късно поникна моята книга.
Как станахте писателка?
Всъщност беше случайност. В гимназията една учителка предложи на учениците, които желаят, да напишат разказ за конкурс. Аз написах първото, което ми хрумна, и с изненада разбрах, че съм спечелила. Оттогава не мога да спра да пиша. Понякога си мисля, че писането не е рационално решение, а необходимост. Израснах сред истории – сред ехото на миналото и гласовете на семейството ми. В един момент трябваше да им дам тяло, форма, дом върху страницата. „Морската градина“ се роди от тази нужда да се съхрани онова, което не бива да бъде забравено.
Разкажете ни повече за книгата, в която описвате историята на майка си.
Майка ми представлява другата страна на историята – възстановяването, живота след изгнанието. Ако „Морската градина“ говори за раненото детство на баща ми, Lunas de Estambul разказва за женската сила и любовта към родната земя, когато човек е принуден да мигрира. Това е моят начин да почета жената мигрант – за която рядко се говори, но която има изключително важна роля: да пази традициите, да събира семейството и да не позволява да бъде забравена земята, от която са тръгнали.
