Икономическите неравенства в рамките на държавите са неизбежни; във всички случаи някои региони съсредоточават най-производителните бизнеси, най-талантливите работници и най-смелите предприемачи. Прекомерното отстояние обаче често се превръща в пречка, тъй като семейства с много различен стандарт на живот и потребности стават обект на едни и същи социални политики, а напълно различни местни икономики работят в рамките на един и същ набор от правила. Темата дискутира Адриан Николов от Института за пазарна икономика (ИПИ).
Крайните неравенства често се възприемат като проблем, който трябва да бъде адресиран – ако не напълно елиминирани, то поне намалявани. Това е и експлицитната цел на кохезионната политика, един от крайъгълните камъни на финансирането от общия бюджет на ЕС за регионите в държавите членки – свиване на неравенствата, което да подобри функционирането на единния пазар.
Колко са големи обаче икономическите неравенства между регионите в отделните държави?
В България често обсъждаме значителното отстояние между София и останалите региони, но този разговор следва да се води в контекста на останалите страни-членки на ЕС. За тази цел разглеждаме различията в степента на икономическо развитие, измерено чрез БВП на човек от населението на ниво NUTS-3 (еквивалент на областите у нас).
Ако се абстрахираме от абсолютните разлики в икономическото развитие, всъщност разпределението на регионите в отделните европейски държави изглежда доста сходно. Интересен пример е Германия, където разликата между най-силно и най-слабо развития регион на ниво NUTS-3 е почти 10 пъти (при малко под 6 пъти у нас); това обаче отразява и особеното регионално разпределение на страната, в която регионите от това ниво са 400, много по-гранулярни отколкото в повечето страни. Водещите региони там са или индустриалните лидери (Волфсбург, Инголщад) или градски центрове със силни услуги и финансов сектор (Мюнхен, Франфурт на Майн). Сходен модел на разпределение имат още няколко страни – Австрия, Беглия, Нидерландия.
Сред западноевропейските членки на ЕС, Франция се характеризира с относително по-малки регионални разлики, особено сред регионите извън Париж. Испания също има по-малки регионални отлики. Ирландия също е много интересен пример, в който свръхконцентрацията на чужди инвестиции създава огромно отстояние между Дъблин и Югозападния регион, в който е разположен Корк и останалите части на страната. България като цяло наподобява в разпределението на регионите си на близки източноевропейски държави (Румъния, Унгария, Гърция) – с относително малки на фона на Запада различия и ясно изразени региони-лидери.
Ролята на столиците също е нееднозначна. В общия случай столицата е икономически най-развитият регион, въпреки че има примери за обратното – Берлин, Виена и Рим отстъпват на други региони в съответната трана. В случая на Германия това е следствие от острите разлики в развитието между Източна и Западна Германия, в Италия – на ролята на силните индустриални райони на север, особено Милано. Има обаче и значителни разлики в отстоянието на столицата от останалите региони – докато в страни като Финландия, Испания и Швеция то не е особено голямо, то при други – Чехия, Румъния, в по-малка степен България – столичният регион е в пъти по-развит от останалите.
Стандартното отклонение в БВП на човек от населението дава поглед към абсолютните разлики в развитието на регионите в отделните държави членки. При повечето страни от ЕС разликите са в порядъка на 5-8 хил. евро на човек от населението, до достигат 20-22 хил. евро в Дания и Германия, най-вече заради тежестта на силно развити региони. Прави впечатление, че тенденцията към увеличение на отстоянието в почти универсална – с изключение на някои държави като Нидерландия и Гърция, където пикът на неравенството е в разгара на глобалната финансова криза. Темповете на раздалечаване, разбира се, са различни.
Важният извод от този повърхностен преглед на регионалните неравенства в ЕС е, че проблемите на България с неравномерното развитие далеч не са единствени по рода си; те са особено видими най-вече защото регионите на опашката у нас са последни по развитие в целия Европейски съюз. Това обаче означава, че решенията и подходите към децентрализацията и изпреварващото развитие на изостаналите региони могат (и трябва) да са вдъхновение за регионалната реформа и у нас.
