Австрийско-българският цигулар Марио Хосен е сред най-разпознаваемите имена на европейската класическа сцена. Роден в Пловдив, той започва да свири на цигулка още шестгодишен, а талантът му бързо го отвежда към международна кариера. Образованието му преминава през България, Виена и Париж, а сред неговите преподаватели са Дарина Данкова, Михаел Фришеншлагер и Жерар Пуле. През годините Хосен изнася концерти в десетки държави и си партнира с водещи оркестри и диригенти. Неговата дискография включва над 25 албума, сред които записи на произведения от Паганини, Брамс, Менделсон, Брух и Бетовен, както и световни премиери на рядко изпълнявани творби. През 2025 година музикантът получава и специално признание от Paganini Society в Генуа за заслугите си към популяризирането на наследството на великия италиански композитор.
Освен като изпълнител, Марио Хосен е познат и като активен културен организатор. Той е артистичен директор на най-стария музикален фестивал в България. Наскоро фестивалът „Варненско лято“ беше удостоен с почетния знак на Европейската фестивална асоциация (European Festivals Association – EFA) по повод 100-годишнината му. Отличието беше връчено по време на Годишната среща на артистичните фестивали в Будва, Черна гора, от президента на Европейската фестивална асоциация Ян Бриерс.
Маестро, роден сте в семейство на музиканти и сте закърмен с музика. Как избрахте цигулката, защо нея, а не друг музикален инструмент?
В моето семейство изкуството и музиката са на висок пиедестал. С любов към музиката съм закърмен от малък. Благодарен съм изключително на моите родители и учители. Като дете слушах в захлас как свири на пиано моят по-голям брат, как пее баба ми Мария. Много силни и незабравими спомени! Първият подарък, който съм получил току-що появил се на този свят, е цигулката на моята баба Мария Бъчварова, учителка по музика и солист на певческото дружество в Пловдив. Тя като вълшебница орсиница ми подарява нейната цигулка. Майка ми – Нели Бъчварова, оперна певица и мой основен двигател в мотивацията и възпитанието ми от малък, е имала намерение първоначално да уча пиано, но на мен цигулката ми допада от пръв поглед и от шестгодишна възраст съм неразделно свързан с нея. Винаги съм обичал този вълшебен инструмент, формата му, звука и дори миризмата на лака и колофона върху космите на лъка и струните. Да, абсолютна, алхимична истина е и фактът, че цигулката намира своя изпълнител. Всеки топ изпълнител е във връзка с изключителен инструмент – една мистериозна връзка и комбинация на съдба за инструмент и изпълнител.
В музиката всичко е както в живота и в любовта. Ние имаме с нашите музикални инструменти силна емоционална и енергийна връзка. Цигулката е жив енергиен източник, който се задейства чрез любовта на изпълнителя, в процеса на взаимно партньорство те стават едно. Срещата и връзката на музиканта с инструмента е многопластова и може да се асоциира с една голяма Любов. Моите първи срещи с цигулката, на която свиря – инструмент на лютиера Дж. Батиста Гуаданини, бяха свързани с вълнуващ период на взаимно опознаване. Не след дълго се усети и магията, която е като дълбоката Любов и вече 25 години сме неразделно свързани. Тя е много ревнива, изисква непрекъснато внимание и грижи, аз пък без нея се чувствам много самотен. Това е главната причина да не се отделям от нея.
Какви са възможностите на инструмента? Има ли граници във възможностите й?
Всеки истински солист изпълнител, подчертавам солист (не оркестрант с дългогодишна практика), работи индивидуално с години да изгради собствен култивиран звук и концепция в трактовката към всяко произведение, което изпълнява. Няма как едновременно да търсим материална сигурност и да носим Сизифовия камък на твореца. В изкуството без посвещение резултатите за духовното развитие на индивида са повърхностни.
През настоящия век възраждат ли се отминали ценности в изпълнителското изкуство?
Макар епохата на големите цигулари интерпретатори от 17-и до началото и средата на 20-и век да е отминала, началото на 21-ви век е белязано с интересни тенденции в тази посока. Когато говорим за музикалните инструменти, навлизаме в тематиката, свързана с култура и изкуство. Човечеството винаги е търсило отговор на екзистенциалните въпроси за смисъла на живота, взаимоотношенията, за силата на любовта, човека вселена, човека природа и най-вече за вечния живот. В търсенето на безсмъртие ние подсъзнателно се стремим към съзидателна, творческа дейност. От една страна като родители, от друга – като творци с принос към обществото. Музиката, чрез вибрациите на музикалните инструменти, като израз на душевността и емоцията на изпълнителя, ни води до трансцендентно моментно усещане за безкрай и вечност. Чрез силата на определени честотни трептения, чрез медитативния акт на създаването на паралелен звуков невидим свят, без посредничеството на речта, имаме възможност да активираме центрове в съзнанието, които пресъздават картинни светове и състояния, и ни правят съучастници в сътворението на света, който ни обгражда.
В това ли е била ролята на маговете, жреците и на свещенослужителите в древните култови практики?
Да, да участват във вибрационно-енергийните мистериални обреди. Ролята ни като пресъздаващи звукови платна артисти за развитието и влиянието ни в обществото е много по-голяма, отколкото може да си представим. Дори и в материалния свят, в който живеем, сме обградени от силата и могъществото на музиката. Тя е навсякъде, макар и представена в по-елементарната си ритмо-мелодична пулсация. Животът на музиканта е особена форма на смисъл и представа за действителността.
Светът стана по-бърз, до голяма степен повърхностен и фрагментарен. Дигиталната среда промени начина, по който възприемаме времето и вниманието. Но парадоксално, именно затова класическата музика става още по-необходима. Виждам, че младите хора отново търсят дълбочина, автентичност и вътрешно преживяване, което не получават от модерната и силно повлияна от рационалното мислене материална действителност. Публиката днес е различна, но не по-малко чувствителна. Просто има нужда от истински духовни импулси.
Вие се интересувате и от футбол – игра, която също създава колективна емоция и почти ритуално преживяване. Виждате ли сходство между енергията на големия концерт и тази на големия мач?
Абсолютно. И в двата случая говорим за колективна емоция, страст, напрежение, ритъм и съпреживяване. Големият концерт и големият мач имат почти ритуален характер – пространство, в което хората за кратко забравят ежедневието и стават част от нещо по-голямо от самите себе си.