Държавните болници в България имат задължения в размер на над 426 млн. евро, а част от ръководствата им получават възнаграждения, които многократно надвишават заплатите на висши държавни служители. По темата потърсихме д-р Мими Виткова, бивш здравен министър.
Нормално ли е държавата да има свои представители – служители на здравното министерство – в съветите на директорите на лечебни заведения, които да получават заплати в министерството и да получават още няколко хиляди евро като членове на Съвета на директорите, а същевременно да не знаят какво се случва там?
Законово изискване е в Съвета на директорите /СД/ на Обществените лечебни заведения, собственикът /държава или община/ да имат свои представители. Тези членове на СД носят отговорност тази собственост да бъде управлявана в обществена полза. Проблемът с възнагражденията на членовете на СД е решение на собственика, в случая държавата, т.е. на министъра на здравеопазването. Размерът на техните възнаграждения се определя по методика на министерството и вместо да правим сензация от размера на възнагражденията, правилното решение е министърът да промени собствената си методика и да изисква анализ от своите представители за резултатите от дейността на съответните лечебни заведения, както и да се предприемат необходимите действия за коригиране на негативните резултати.
Как може да бъде променена системата, така че да се прекрати порочния механизъм – пазарът в здравеопазването да убива медицината? Всеки човек, който се нуждае от лечение днес, знае, че няма да бъде излекуван без пари.
Като се премахне търговския статут на лечебните заведения, които работят с обществени средства. Няма друга такава здравна система, в която от общопрактикуващия лекар до най-голямата болница всички да са търговци и всички да работят за печалба, ползвайки обществен ресурс.
Защо държавата няма каквато и да било регулация? Това явление не е от сега, а е създавано с години – държавата като собственик си затваря очите за това, което се случва и с бездействието си реално поддържа сергията във здравната системата.
Формално държавата има изградени контролни органи, това са НЗОК и Изпълнителна агенция медицински надзор, но те работят на принципа „пазарът регулира всички процеси в здравната система“, което на практика обезсмисля тяхното съществуване. Когато поискаш от НЗОК отговор на какво законово основание са взети от лечебните заведения определени суми от пациента, тя отговаря, че контролира само парите, които тя е изплатила и не се интересува за какво е заплатил пациентът. Медицинският надзор отговаря на този въпрос, че лечебното заведение е търговско дружество и след като е вписало в ценоразписа си визираното заплащане от пациента, то той се е съгласил с това и няма нарушение. Кой тогава защитава икономическите права на здравноосигурените лица?
На какво се дължат големите несъответствия в заплащането на заетите в здравеопазването? Има лекари, които получават 2000 евро, други – 20 000.
Отново на криворазбрания пазар в здравеопазването. Медицината е екипна дейност. От решението на патоанатома зависи оперативната дейност на хирурга, но патоанатома никой не го избира. Избор на екип се заплаща от пациента най-вече при оперативни интервенции. Останалите лекари никой не ги избира и естествено разликите във възнагражденията са драстични. За тези различия във възнагржденията трябва да отчетем и начина на формиране на цените на клиничните пътеки – някои надценени, други обратното. Поради това нямаме педиатри, нямаме терапевти, патоанатоми и други медицински специалисти.
Какви трябва да са решенията оттук нататък?
Политически, изградени на базата на професионални доказателства за тяхната ефективност. За съжаление тези решения ще засегнат сериозни икономически интереси, поради което политиците бягат от тях, а медицинското съсловие е дълбоко разединено на базата на пазарните предизвикателства и за това не предлага никакви решения. Остава пациентът, който консумира всички негативи в организацията на здравната помощ, но той е силно зависим и страдащ човек, за да надигне глас на протест.
Има ли държавата всички механизми, с които да веведе прозрачност в системата?
Ако държавата продължава да абдикира от своите конституционни задължения по отношение здравето на българските граждани, то няма кой друг да реши натрупалите се проблеми в здравната система. Във всеки медицински университет и факултет има катедри по социална медицина, има и факултети по обществено здравеопазване с доста хабилитирани преподаватели в тях. Защо обществото не чува техния глас относно проблемите и предложенията за тяхното решаване. Това са държавни институции, които трябва да имат водеща роля за формиране на политическите решения относно необходимите промени в здравната система. Не чухме тяхната експертиза и когато направихме здравеопазването „пазар“, не чуваме и днес, до какво ни доведе този „пазар“.
Основният въпрос е – ще спре ли държавата да работи за убиване на обществените болници в интерес на частните?
Държавата е основният участник и отговарящ за ликвидацията на общественото здравеопазване.
Какви са първите наложителни мерки, които трябва да бъдат направени в спешен порядък и до колко време може да се види резултат?
Наложително е в настоящия политически мандат управляващите спешно да представят на обществото сериозен анализ за проблемите в здравната система и тяхното виждане за решаването им. Трябва да се избере верен път в полза на обществото за тяхното решаване и политически кураж за извървяването на този не лек път, по който политиците ще срещнат сериозна съпротива. Става въпрос за правила за усвояване на третия по големина бюджет в държавата, които ще засегнат сериозни икономически интереси.
До колко нова здравна карта е адекватна стъпка за нашата реалност?
Резонен е въпросът България има ли изобщо здравна карта, която да прилага при разкриването на толкова много лечебни заведения в няколко големи градове и лишаването от достъп до медицинска помощ на цели региони от страната. Въпросът отново изисква политическо решение и неговото приложение в дейността на министерство на здравеопазването.
И има ли опасност, както често се е случвало, проблемите, които изплуваха, да бъдат потулени и всичко да се потули на базата на принципа – всяка чудо за три дни?
Не съм оптимист, че управляващите без разлика от политическия им цвят имат необходимата социална чувствителност, за да оценят тежестта на проблемите в здравната система върху българските граждани и политическата воля за тяхното решаване.
