Д-р Ева Жечева е експерт с дългогодишен опит в областта на защитата на детските права. Като народен представител от ОДС в XXXVIII- то Народно събрание участва активно в изготвянето и приемането на Закона за закрила на детето, регламентиращ правата на децата, органите и мерките за закрила. Основател и първи председател на Държавната агенция за закрила на детето (2001 – 2002 г.), като през 2013 г. отново е избрана на този пост. В периода 2013 – 2016 г. ръководи най-големият проект в областта на деинституционализацията на грижата за децата в България „Детство за всички“, в резултат на който се закриват всичките 24 дома за деца с умствени и физически увреждания. От 2006 г. е част от екипа на омбудсмана на България, където развива механизмите за независим мониторинг в областта на правата на децата, с кратки прекъсвания. От 2017 г. до сега оглавява дирекция „Права на детето“. Магистър е по български език и история, доктор по теория на възпитанието и дидактика, следдипломна квалификация по „Публична администрация и европейска интеграция” от УНСС. Има допълнителни квалификация „Интеграция на мигранти жени и непълнолетни“. Специализирала е „Правата на децата в международното осиновяване“ в Италия, „Закрилата на деца и органи за закрила“ във Великобритания. Лицензиран медиатор е, както и хоноруван преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски“ във Факултета по педагогика.
Г-жо Жечева, вие сте първия директор на Държавна агенция за закрила на детето, следите процесите от десетилетия. На какво според вас се дължат тревожните данни, които фондация “Лъчезар Цоцорков” изнесе?
Благодаря Ви за въпроса, намирам, че е добре да припомня само част от данните, изнесени в изследването, поръчано от фондация „Лъчезар Цоцорков“. От него излиза, че всеки трети родител в България споделя, че детето му е било обект на насилие от свой връстник или дори от по-малко дете. Резултатите сочат, че агресията между деца остава един от най-острите социални проблеми, като една трета от анкетираните определят насилието към и сред деца като най-сериозно предизвикателство пред обществото.
Проучването показва значителни разминавания в поведението на родителите при подобни ситуации. Макар над половината да разговарят с детето си, когато то стане обект на агресия, близо 40% от родителите изобщо не провеждат такъв разговор, въпреки че това е ключова стъпка за ранното разпознаване и овладяване на проблема.
Един на всеки трима респонденти признава, че като дете е преживял насилие от по-голям връстник, а 11% споделят, че собственото им дете е упражнило агресия към друго дете или възрастен. Същият процент биха подали сигнал до институциите, ако детето им стане жертва на насилие. Но когато агресията е от страна на тяхното дете, само 3% биха уведомили службите – разлика, която според експерти показва ниска готовност за признаване на проблемното поведение и липса на доверие в системите за подкрепа.
„Агресия в училище“, „деца, бият деца“, „тормоз от съученици“, сякаш все по-чести и повече стават заглавията в медиите или репортажите по телевизията. Означава ли обаче, че това е проблем, важен за обществото ни и то търси решения, съвместно с отговорните институции или всеки случай поражда буря в чаша вода и след това снижаваме вниманието си до следващия случай. Агресията и насилието се превърнаха в част от нашето ежедневие. За атмосферата и взаимоотношенията в училище чуваме най-често по повод скандални случаи на агресия – между децата, между деца и учители, между учители и родители… Рядко като че ли се питаме какви са причините за тази агресия, почти никога не обръщаме внимание на по-малките, но ежедневни конфликти и едва ли някога обсъждаме какви са възможните решения.
Има ли ефективен и възможен подход, който да се приложи и който има капацитета да промени изцяло културата във всяка училищна и обществена среда.
Обществено внимание към тези проблеми има, реакции също, краткосрочни мерки има, но те са сякаш с инцидентен характер и не разрешават основните проблеми. Обществото е някак учудено, че децата проявяват агресия и насилие и това не им е чуждо. Свързват ли обаче това поведение с прояви в обществото, в самата обществена среда, в която живеят и се възпитават децата ни, със собственото си поведение и с моделите, които се налагат в обществената среда.
Ние сме общество, което толерира ценностни модели, които възпроизвеждат агресия и насилие по медии, по интернет, компютърни игри, филми, поведение на улицата и реакция при кризисна ситуация. Затова е важно насилието между деца и върху деца да стане част и от политическия диалог.
Ключови фактори са семейната и приятелската среда, в които за съжаление има агресивни модели на общуване, разрешаване на спорове чрез сила, употребата на алкохол и наркотици.
Затова трябва да се ангажира родителската отговорност, да има подкрепа за рисковите семейства, но и да има санкции за родители, които неглижират въпросите, свързани с отглеждането и възпитанието на децата.
По въпроса с превъзпитанието на непълнолетните ключът е в образованието.
Важна е училищната среда и процеса на учене, който трябва да бъде спокоен, задълбочен и смислен. Препускането по материала, тестове, контролни, изпитвания и тежите, претоварени учебни програми водят до стрес за всички участници в образователния процес. Безопасното, приятелски настроено към детето училище е място, където ученето би трябвало да се осъществява в приветлива атмосфера без заплахи и насилие. Училището трябва да осигурява защитена среда за децата, за да могат да се развиват като пълноценни личности, да се фокусират върху учението и израстването си и да създават значими връзки с останалите хора, без да изпитват страх или да бъдат унижавани. Редно е училищната политика да носи в себе си духа и да спазва принципите на Конвенцията на ООН за правата на детето, която утвърждава човешките права и достойнството на всяко дете.
Бих застанала за редица предложения, които се наложиха в обществения дебат: необходима е ясна законодателна рамка, приемане на нов закон за правосъдието за деца, системни обучения за специалистите и по-добра координация между институциите, работещи по темата. Необходима е промяната в разбирането за наказания, изграждането на умения за ненасилствено общуване и ранното разпознаване на формите на насилие като ключови за намаляване на агресията.
Казвате, че не познаваме днешните деца, не ги следваме. Имате ли лични наблюдения и мнение – защо това е така, какви са те днес?
Да, ние не познаваме добре децата си, не можем да разговаряме с тях, да обсъждаме техните проблеми, не от висотата на нашите години и житейски опит, а с разбиране и вслушване в тяхното мнение. Всички деца, независимо от пола си и социалната си принадлежност попадат под влиянието на промените, които се извършват в обществото, но го правят по един уникален начин, който ние трябва да разпознаваме.
Ние имаме ангажимента да познаваме нововъзникващите потребности пред децата ни, както и характеристиките на различните поколения. Ето как ни изненадаха младите хора от джен – зи. Какво знаехме за тях преди да излязат на площадите. Сега научаваме, че това поколения, тази група се отличава с някои специфични характеристики – „живот в интернет, дигитална грамотност, осведоменост за психическото здраве и климатичен активизъм“. Как ние ги подкрепяме в тези техни интереси и дали те приемат нашите стандарти, традиционните авторитети и посредници?
Измерваме развитието на децата чрез тяхното физическо здраве, успех в училище и залагаме на тяхната бъдеща роля като продуктивни възрастни, но не познаваме тяхното психосоциално и духовно развитие и това все повече ни убягва.
Ние трябва да познаваме тези нововъзникващи потребности на децата и младите хора, за да можем да предлагаме адекватни подходи за тяхното посрещане.
Светът на децата се променя бързо и хаотично, не става въпрос само за проблемите в образованието, здравеопазването, бедността, неглижирането в семейна среда, а за нова среда, която изисква нови решения и политически отговори.
Преди няколко години излезе едно задълбочено и провокативно изследване „Нововъзникващи потребности на децата“, в което се отбелязва, че децата все по-често заобикалят традиционните посредници, в наше време децата и младите хора са принудени да намират нови и изобретателни начини за разбиране и изграждане на собствените си морални и обществени светове. Обществото като цяло изглежда неспособно да набележи тези потребности и предизвикателства и да формулира смислени отговори за тях. Дори и да има системи за наблюдение, те са лишени от необходимите „филтри“, които да уловят новите тенденции, тъй като самите системи се ограничават до обичайно обсъжданите проблеми при децата като посещаемост на училище, хранене или поведение.
Казвате още, че не се стремим да ги разкодираме. Защо?
Дори и да си мислим, че сме надхвърлили всички бариери пред децата, винаги възникват нови. Какво е „новото“ на тези предизвикателства, проблеми и възможности? Ще посоча само едно от тези предизвикателства, „Детето, което отива на детска градина, въоръжено с телефон, е ново явление почти навсякъде. Тези събития са „нови“, защото нито се обсъждат от обикновените учебници по образование, детска психология или други професионални текстове, свързани с децата, нито се разглеждат на ниво разработване на политики. Родителите и възпитателите не разполагат нито с умения да го разпознаят, нито с опита да се заемат с него. Обществото като цяло изглежда неспособно да открои тези потребности и предизвикателства и да формулира последователни отговори за тях“. Не може да се каже, че отговорите изцяло липсват, но в най-добрия си вариант те са инстинктивна реакция на конкретни събития.
Бедността, гладът, липсата на образование, дискриминацията на момичетата, детската смъртност вече няколко десетилетия си остават основни теми на работата по развитието. Кои са предизвикателствата пред децата в новото хилядолетие? Техните проблеми намалели ли са или са станали по-разнородни? Изправени ли са пред нови проблеми? За да осъществим истински напредък по отношение на децата, трябва да търсим нови идеи, нов мироглед и нов начин на възприемане.
Има и други проблеми, които трябва да бъдат на нашето внимание – нарастването на детската заболеваемост, свързана със замърсяването на околната среда, промените в начина на живот, навиците за хранене и стреса, предизвикателствата на новите технологии като мобилните телефони и неограничения достъп до интернет. Всички те могат да се превърнат в основни заплахи за децата.
Според доклад на УНИЦЕФ децата на 2050 г. ще бъдат изправени пред бъдеще в условията на климатични и екологични кризи, демографски промени и технологични неравенства. Прогнозите сочат, че през 50-те години на 21-век се очаква децата да бъдат изложени на нарастващи рискове като екстремни горещи вълни, наводнения и горски пожари. В България нивата на замърсяване на въздуха са сред най-високите в ЕС, което представлява сериозна заплаха за здравето на децата. Според доклад на Иноченти страната ни заема 35-то от 39 места сред държавите от ЕС и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие по отношение на чистота, качество на въздуха и здравословна околна среда за децата.
С бързото развитие на нови технологии като изкуствения интелект, децата са изложени както на възможности, така и на рискове. Въпреки че интернет достъпът в страните с високи доходи надвишава 95 на сто, в страни с ниски доходи достъп имат едва 26% от хората в днешния дигитален свят почти всеки втори млад човек в България не притежава основни дигитални умения.
В България всяко трето дете живее в риск от бедност или социално изключване – едно от най-високите нива в Европейския съюз. Социално-икономическите неравенства продължават да ограничават достъпа на децата до основни услуги като образование, здравеопазване и социална закрила, което прави тяхното бъдеще още по-несигурно в условията на климатичните и технологични предизвикателства.
Изпълнителният директор на УНИЦЕФ, Катрин Ръсел. Казва, че “Решенията, които лидерите вземат днес, ще определят света, който децата ще наследят. Създаването на по-добро бъдеще изисква спешни действия и новаторски подходи”.
Всички тези предизвикателства показват, че ние трябва да имаме решения и да познаваме децата. Всички дискусии за деца трябва да поставят в центъра правата на детето – на сигурност, участие, приобщаване, достъп до информация и лична неприкосновеност. Тогава можем да кажем, че се стремим да познаваме децата и отчитаме предизвикателствата пред тях.
Изолирани ли са днес децата от реалността?
Една от характеристика на децата е, че те имат нагласите да смесват фантазното и реалното, но разрастващият се виртуален свят прави разграничаването между „действително“ и „недействително“ доста по-сложно. Ролевите модели са все по-често изработени персонажи, а понякога и виртуални такива. Децата могат да приемат виртуална идентичност в интернет и да играят нейната роля. Това са съвсем нови ситуации, които пораждат редица въпроси, но кой трябва да носи отговорност за формиране на ролевите модели при децата, които определят бъдещия им облик на възрастни.
Чрез интернет децата стигат не само до информация, а до различни светове, култури и хора, тези светове могат да ги озадачат и объркат, особено когато влизат в противоречие със собствената им реалност, това са изводи, до които стигат и авторите на изследването „Нововъзникващите потребности на децата“. И това е възможно само с помощта на компютър и връзка с интернет или последно поколение телефон. Там се създават и нови стандарти и модели за децата и младите хора. По информация от геймърско общество, над 60% от тях предпочитат да имат виртуална приятелка пред истинска. Лесно е да се предположи, че бързо се пренасят преживяванията и очакванията от виртуалния свят в реалния и се използват да се направи преценка на ситуации, приятелства и реакции.
Изследователите си задават въпросите доколко децата използват елементи от виртуалния свят, за да изградят индивидуалността си? Знаем, че с едно натискане на мишката, те могат да сменят самоличността си.
Затова трябва да имаме насоки, как да се справим с тази нова вселена, пълна с чудеса, където границите се размиват или изчезват напълно, след като са достигнати.
Причините са многопластови, но нарушена семейна динамика ли стои в основата?
Липсата на подкрепа за българското семейство, според мен, стои в основата на голяма част от проблемите. Нарушена е обществената тъкан на емпатия и съпричастност към проблемите на децата и към средата, в която те живеят. Ние се връщаме към едни стари модели на разбирания, че детето е неразвита личност, която е обект на закрила и трябва да има действия от страна на институциите. Не, детето е субект на права, които разбира се носят и своите отговорности. Тези права трябва да бъдат уважавани и развивани, да се създава среда на респект към тях. Липсата на ясни, недвусмислени правила и достатъчна чувствителност към правата на детето очевидно създава предпоставки за тяхното нарушаване.
Аз мога да дам десетки примери, в които бедността е станала причина за извеждането на децата от семейства, които не могат да покрият базовите потребности на децата и те биват настанявани в обществени услуги, като центрове за настаняване от семеен тип. Трудно се връщат децата обратно в семействата си, защото има високи очаквания към стандартите, които те трябва да покрият при реинтеграция. Ако няма система за подкрепа, която разполага с институционални механизми за това, голяма част от децата ще израснат без да познават семейния модел на грижа. Обществената грижа, колкото и да е добра, не е семейството, на което всяко дете има право. Жизнено важно е децата да растат в семейна среда, където се развиват силни и дълготрайни връзки, но за това семейството, което среща проблеми, трябва да бъде подкрепено. Това е превенцията, за която ние постоянно говорим, но на парктика тя не се случва.
Все повече деца се раждат с проблеми – всякакви видове разстройства и синдроми. Най-общо и метафорично казано, на какво се дължи това?
Затрудненията в развитието могат да включват неврологични нарушения (например церебрална парализа, аутизъм и др.) или генетични увреждания (напр. Синдром на Даун). В други случаи се наблюдават затруднения в една или няколко области на развитие (груби и фини двигателни умения, развитие на речта и езика, социални и емоционални умения, грижи за себе си и когнитивни умения), които могат да бъдат временни или могат да станат постоянни след време.
Причините за много затруднения в развитието остават неясни. Доказано е, че редица фактори могат да увеличат риска от затруднения в развитието. Сред тях са преждевременно раждане или ниско тегло при раждане, генетични нарушения, недохранване или усложнения по време на бременност и раждане, специфични медицински състояния (хронични заболявания, увреждане на слуха или зрението и др.)
Насилието и пренебрегването на децата през първите години също могат да причинят проблеми в поведението и физическото и психическото благосъстояние в дългосрочен план. Бедността също оказва влияние върху ранното детско развитие, както и върху психичното здраве на родителите.
СЗО изчислява, че на всеки пет деца едно страда от емоционални, поведенчески или проблеми в развитието, а всяко осмо дете има психически разстройства. В една класна стая в началното училище има средно по две или три деца с психични проблеми. Това се сериозни предизвикателства, които трябва да бъдат адекватно адресирани и да се търсят решения.
Какво мога да изведа:
• Липсват конкретни политики за менталното здраве на децата и юношите
• Психичното здраве не е приоритет – необходимо е да се разработи Рамка на действие за психиатричното здраве за децата
• необходими са целенасочени и ефективни мерки, свързани с осигуряване на психично здраве в образователна среда
Необходим е цялостен училищен подход – това е най-ефективният начин за насърчаване на благополучието и психичното здраве на децата. Подобен подход включва развитието на грижовна и подкрепяща училищна атмосфера, партньорски отношения с родителите и общността, както и учебни програми, в които се обръща внимание на социалните и емоционалните проблеми.
Целенасочено преподаване на социално и емоционално учене като ключова компетентност в учебната програма с акцент върху вътрешно личностните и междуличностните умения и умения за устойчивост.
Можем ли да кажем, че става въпрос за епидемия?
Не, разбира се, проблемите на днешното дете не са епидемия, те са последица от начина ни на живот, от стреса и несигурността, пред която са изправени редица български семейства. От обществените модели, които се развиват пред очите ни. От средата, в която едно дете расте и се развива. Може би усещането за повече деца с проблеми идва от това, че те стават все по-видими и това е една добра тенденция, въпросът е как ще ги посрещнем в обществото, в училище, в болницата, в социалните услуги.
Едно дете с увреждания не създава проблеми и трудности, неговото увреждане създава. Децата с увреждания и тяхната подкрепа трябва да се разглеждат като проблем на „неравните възможности“. Средата е тази, която трябва да се адаптира към техните увреждания.
Промените в начина на мислене за уврежданията не са лесни. Те започват в сърцето и в ума на всеки отделен човек, а след това в обществото. Това изисква ясна визия за действие, лидерство и упорита работа за промяна.
Премахването на бариерите започва със зачитането на правата на всеки човек. Децата, които имат затруднения със зрението, усвояването на учебния материал, придвижването или слуха често се чувстват изключени. Съществуват много бариери, които могат да им попречат да участват наравно с другите, като повечето бариери са поставени от обществото. За да бъдат интегрирани всички е необходимо да се променят съществуващите правила, отношения и дори сгради.
Един от моите вдъхновители Виктор Сантяго Пинеда, който е филмов режисьор и работи с младежи с увреждания, посветил своят живот на каузата за свят, в който уврежданията са преодолени, казва: „Да имаш увреждане не е нещо лошо. Ние сме различни и имаме различни способности. Всяко дете може да бъде посланик на способност за нашите семейства, училища и общности. Всички ние имаме идеи, опит и умения, които могат да служат на останалите хора“.
До каква степен първопричина за всичко е изгубената връзка с езика – в семейство, училищна среда, и последващото създаване на виртуалните двойници, които си изграждат децата в мрежите, представяйки се както искат?
Да, за съжаление има такава тенденция за „изгубена връзка с езика, със семейството, с училището“, както и Вие казвате. Вече посочих част от предизвикателствата в мрежата и създаване на двойствения и паралелен живот. Отново поставям въпроса за възникващите в живота на децата нови възможности, предизвикателства и въпроси, които смесват реалните, подходящи, допустими ситуации с такива, които не могат да бъдат осъществени, тъй като са част единствено и само от виртуалния свят. Какви са мерките, с които можем да помогнем на децата да разберат света и да се справят с неговите предизвикателства. Тези мерки трябва да са насочени и към родителите, за да могат да укрепят своята роля и да не бъдат прескачани като посредници.
Вярно е, че много деца страдат от липсата на внимание от страна на възрастните, които са им близки и познават тяхната среда и често децата се обръщат към други възрастни и да разчитат на тях, които обаче остават анонимни. Все по-малко отношенията между децата и възрастните хора се изграждат на базата на подкрепата и споделения опит. Имам чувството, че децата трябва да се научат сами да подреждат живота си, със или без помощта на интернет. Средствата, с които разполагат имат повече символен характер в социалните мрежи – ключови, красиви думи, популярни жестове, ролеви действия и разбира се, графичното 2D до съвременните възможности на 4 и 5D изобразяване на всичко това. Всичко в този свят е зададено като игрови модели. Чуждият свят става част от техния свят, което променя реалния им опит, виртуалността дава основания те да мислят различно, но и формира „виртуални“ ценности.
Тогава как съвременното семейство и училище да се изправи срещу силата на интернет и на изкуствения интелект, разбира се, че не е въпрос на борба или само категорични забрани. Необходими са правила и силна и смислена връзка с детето. Да се работи за дигиталната грамотност на учениците, използване на новите технологии в обучителния процес.
Децата говорят ли? Страхуват ли се да чуят родителите?
Това е изключително важен въпрос, но в същото време много труден за отговор. Тук не бих могла да универсализирам и да отговоря, „че да, децата говорят, но въпроса е как ние ги чуваме и то на различни нива.
Например как институциите чуват децата, дори сме питали такива институции, които са органи за закрила Как те чуват децата? Има ли механизми за обсъждане с децата на важни политики, които ги касаят, какво е тяхното мнение за училището, за образованието като процес, за здравеопазването, чувстват ли го като приятелско настроено към децата? Какво е мнението на децата, участващи в правни процедури за съда и за участниците в него? Каква подкрепа получават при участие в съдебни процедури, страхуват ли се, от какво се страхуват, разбират ли това, което се случва, как им се обяснява? Това са само част от примерите за това как в различните сектори и сфери на обществения живот чуваме децата. Доколко сме подготвени като възрастни като специалисти да говорим с децата и да отчитаме тяхното мнение.
Преди четири десетилетия известната антроположка Маргарет Мийд описва връзките между поколенията. Тя твърди, че докато бъдещето повтаря миналото, децата ще се учат от родителите си; когато бъдещето зависи от настоящето младите ще се учат от връстниците си, но когато бъдещето започне да се ръководи от очакванията за него, възрастните ще се учат от децата си.
Сега децата се срещат с различните начини на живот не само чрез общуването си с родителите, семействата си и връстниците, но и чрез интернет и медиите. Така те се превръщат в традиционен посредник за учене и подражание. Жалко е, че чрез тези посредници децата бързо се превръщат в консуматори и потребители. Рекламните кампании бързо осъзнават растящата роля на телевизията и на интернет като посредници на комуникацията с децата и това поражда изключително важни въпроси пред семействата и обществото.
Срамува ли се българинът да признае, че детето му има проблеми или дефицити, както и да говори за това?
Не бих го нарекла срам, а повече тревога, безпокойство, несигурност. Родителите не се чувстват подкрепени и не знаят как да се организират с грижата за детето. Притесняват се от липсата на здравни грижи, социални услуги, подходящо образование за детето им.
Преди години правихме изследване за желанието на хората да станат приемни родители на деца с увреждания. Точно такива притеснения излязоха на преден план – липсата на качествени медицински грижи, на подкрепящи социални услуги и приемаща образователна среда. За съжаление трудно променяме тези обстоятелства и затова много родители се чувстват сами в своя проблем.
Сега се наблюдава една засилена родителска активност по отношение на изискванията, които родителите имат към различните системи, особено към образованието. Те са една активна част от процеса на обучението на деца със специални образователни потребности, познават принципите на приобщаващото образование на законовата уредба и настояват училището да се развива адекватно спрямо тях.
В подкрепа на моите думи ще се опра на едно отворено писмо на майка на дете с увреждане, която написа:
Ние родителите на деца с увреждания искаме да можем да работим, да живеем нормално, да мечтаем;
Искаме политики, които деинституционализират живота ни, вместо да ни изолират;
Настояваме за достъпна, навременна, съвременна медицинска грижа вместо дарителски кампании за апаратура, инвалидни колички, прегледи и лекарства;
Очакваме реална, а не формална социална подкрепа;
законодателни и финансови механизми, които не унижават, а изграждат достойнство;
държава, която поема отговорност за най-уязвимите – децата с увреждания.
България е пълноправен член на Европейския съюз.
В страна от ЕС не е допустимо родители да събират дарения за базова медицинска грижа, лекарства или рехабилитация. Не е редно здравето на едно дете да зависи от собствените възможности на отделния родител, така както и активността в социалните мрежи да води до по-голяма промяна към добро, отколкото държавата с всичкия й наличен ресурс – социален и икономически.
Затова настоявам за:
спешни мерки, насочени към подобряване на политиките за децата с увреждания и техните семейства;
среща между всички заинтересовани страни – родители, институции, експерти, представители на изпълнителната власт и гражданския сектор – на която да се постави начало на реална, устойчива и европейска политика в тази област.
Родителите на децата със специални потребности не искаме подаяния. Настояваме за стратегическо мислене и държавна политика, които най-сетне да адресират сериозността на проблема. Животът достатъчно е „настъпил” нашето достойнство, за да го прави и държавата. И не желаем чуждото: само нашите права и нашето бъдеще“.
Дано повече хора и институции да прочетат това писмо чрез Вас.
Имате ли наблюдения за процесите на регионално ниво? В малките населени места, където всички се познават, шансът за стигматизация като че ли е по-голям.
Моите наблюдения се формират както чрез жалбите и сигналите, които получаваме в институцията на омбудсмана, така и от проверките по конкретни случаи, които извършвам извън София. Принос в тази експертиза имат и големия брой граждански организации, с които работя и ефективното партньорство с тях ми дава широка по обем информация за ситуацията. Разбира се, че тя не е пълна и ми се струва, че държавният орган за ръководство, координиране и закрила на децата трябва да извърши проучване за достъпа на деца до подходящи социални услуги, образование, здравни услуги в по-малките населени места, отдалечените и планинските райони. Необходимо е да има конкретни мерки за осигуряване на ефективен достъп до всяко право и то реално да бъде реализирано. Защото „стигматизацията“ е резултат точно от тази изолираност, от липсата на подкрепяща среда и достатъчно възможности за действие.
Много пъти съм разговаряла с родители, на които им се налага да предприемат радикални действия за преместване в по-голямо населено място – София, Варна, Бургас, за да имат достъп до подходящи за децата си услуги и лечение. Това е доста трудно за повечето семейства и драстично променя техния начин на живот.
Понякога в малките населени места обаче родителите срещат повече емпатия и подкрепа, отколкото в големия град. Дори и училищата, въпреки ограничените ресурси, правят всичко възможно да интегрират децата с проблемно поведение и със специални образователни потребности.
Има и друг проблем, който влияе на грижите за тези деца. Това е, че голяма част от децата остават на грижите на възрастни близки, защото родителите им са заминали да работят извън България. И това е тенденция точно в тези отдалечени райони, планински и трудно достъпни.
Бях на проверка в едно плевенско село, където голяма част родителите на децата работят в чужбина. Училището е мястото, което трябваше да компенсира грижата за децата, да познава техните потребности и да ги подкрепя. Децата изразяваха по различен начин липсата на семейна грижа, на тъгата им по родителите – едни бяха се затворили в себе си, а други – изразяваха своите чувства чрез агресия и тормоз над други деца. Трудно се работи с такива деца, които се чувстват изоставени, въпреки че родителите са заминали по икономически причини.
Смятате ли, че моделите, които децата срещат и преживяват – на неприемане, потискане и несправедливост, са сред главните виновници за насилието?
Разбира се, че тези модели имат значително място за формиране на насилническо поведение, пораждат агресия. Не бих казала, че са сред главните виновници за насилието, защото това са комплексни проблеми и то с натрупване. Важно е да се потърсят причините за агресия и насилие между деца. Според УНИЦЕФ налице са редица данни, които показват, че от ключово значение за намаляване на случаите на насилие между децата, са моделите на поведение, които те срещат около себе си. Така например, изследване в 88 държави сред 403 604 деца показва, че държавите, в които съществува пълна забрана на телесното наказание, броят на случаите на насилие между деца е значимо по-малък (по-съществено при момчетата и в по-малка степен при момичетата). Според мнението на едно дете, което е анкетирано в проучването: „Проблемът в училище е, че чувстваш, че никой не те разбира и няма на кого да се довериш. Наистина, най-големият проблем е, че няма изградена система какво да правиш, ако някой в училище упражнява насилие върху теб. Просто няма към кого да се обърнеш“.
Затова трябва да се реагира не инцидентно на случаите на насилие, трябва политическо и публично говорене по темата, да го осъдим публично, да посочим институциите, които не работя, но да имаме отговорността за приемане и изпълнение на дългосрочни мерки, които структурират системите край детето. Много е важно да чуем гласа на всяко дете, замесено в случаите на насилие и агресия, както и на извършителите, с които трябва да се работи системно.
Важно е да се разбере, че насилието не е само личен проблем, а системен въпрос, който засяга цялото общество. Законодателните промени, образователните инициативи и социалните кампании могат да играят ключова роля в справянето с него.
Прегледът на международни добри практики показва, че най-ефективни в справянето с насилието между деца са политиките, които се фокусират не върху наказанията, а върху научаването на децата да се справят с конфликти без насилие и среда, в която рискът децата да изпаднат в зависимост, е минимален.
Въпреки това, най-ефективната мярка остава формирането на култура на нетърпимост към агресията и създаването на среда, в която жертвите се чувстват сигурни да потърсят помощ.
В началото на октомври 2025 г. излезе социологическо изследване, което отбелязва се, че „липсата на внимание в семейството се откроява от останалите причини – така са отговорили 41,2% от анкетираните. За българското общество семейството традиционно е възприемано като основата на възпитанието и сигурността на личността. Именно затова мнозина смятат, че в семейната среда се коренят основните проблеми, които водят до девиантно и агресивно поведение сред подрастващите“.
На следващо място като съществени причини за насилието, почти с изравнени проценти, обществото посочва лошата приятелска среда (15,5%) и социалните мрежи (15,1%). Изтъква се, че в съвременния живот приятелите и дигиталните комуникационни платформи в значителна степен моделират ценностите и представите на подрастващите извън семейството.
Всяко дете трябва да бъде подкрепено да преодолее стреса, тревожността и депресията. Необходимо е да се работи за социално-емоционалните предизвикателства на деца, защото тези дефицити влияят на взаимоотношенията с връстниците, които стават по-хронични и тежки, вероятността от сериозни негативни резултати в юношеството, включително академичен неуспех (и отпадането), значително се увеличават.
Какво се случва с топката от липсата на решения, която си прехвърлят институциите, но която стига накрая до семейството?
При всяко обсъждане или дискусия по темата за насилието и правата на детето се слага акцент върху координацията на институциите, което е много важен фактор за ефективността на интервенцията. Обсъждат се причините, търсят се различни механизми за подобряване на координацията, на съвместната работа на институциите, които в центъра на своята дейност трябва да поставят права и интересите на децата.
Не бих искала да отнемам времето на читателите с учебникарски разсъждения за ролята и значението на междуинституционалната координация и нейната същност в работата по случаи на деца. Ако искаме да сме мобилни и да търсим резултатността и подкрепата, трябва да се фокусираме върху специфичните отговорности на институциите, ангажирани в управлението на подобни случаи, както и върху механизмите на взаимодействие помежду им. Особено внимание трябва да отделяме на начините, по които тези механизми могат да бъдат усъвършенствани, така че да се постигне по-висока ефективност и адаптивност при реакция в динамична и несигурна среда. Взаимодействието между различните институции – държавни, местни, обществени и експертни – е ключов фактор за изграждане на устойчива система за управление на случаи, както и на извеждане на политики. Защото насилието между деца не се изчерпва с отделни инциденти и последствията от тях, а разкрива по – дълбоки дефицити в системите за образование, закрила и подкрепа.
Ще дам един пример. Оказва се, че всяка институция събира свои данни за насилие над деца, има свои механизми, вътрешноведомствени за действие, трудно се вземат общи решения и още по-трудно се изпълняват. Има достатъчно научно обосновани подходи за координиране на действията. Координацията е част от системите за оценка на качеството на всяка институция. В България няма институция която на практика да знае колко са децата, пострадали от насилие. Ще се опра на изследването на Националната мрежа за детето, в което се отбелязва, че „у нас данни за насилие над и между деца се събират от над 9 институции. МОН събира данни за насилие в училищна среда. МВР и прокуратурата – за престъпления срещу деца и престъпления, извършени от малолетни и непълнолетни. Агенцията за социално подпомагане събира данни за сигнали и открити случаи за насилие (макар да не отбелязва нито факторите за тях, нито тяхното развитие). Това води до разпокъсани, несравняеми и често – противоречащи си данни. Така например, към момента дори когато става дума за най-тежката възможна форма на насилие над деца – умишлено убийство – данните на институциите се разминават драматично – най-яркият пример са данните за 2020, където според НСИ те са 2, според МВР – 11, според Прокуратурата – 32.“
Необходимо е да се създават механизми за взаимодействие между образователната система, структурите, отговарящи за закрила на детето в рамките на АСП и социалните услуги. Социалните работници следва да имат своето място в училище и чрез взаимодействието си с училищните психолози и педагогическите съветници да намират работещи решения за конкретни случаи на деца, както и да допринасят за изграждането на училищна общност без насилие.
С размиването на отговорността не рискуваме ли децата да останат само на хартия – като документи с оценки, постижения и провинения. Какво ще последва от това?
Това е доста труден въпрос, който предполага изследване на обществената среда, в която детето расте, учи и се развива. Но, аз мисля, че децата всеки ден заявяват своите потребности и поради това те не могат да останат нито само на хартия, нито като документи.
Във всяко общество, във всяка култура и през всеки исторически период хората са имали ясна идея за това какво е да си дете. Хора от образователната сфера и психолози дават съвети за това как да се справим с отделно дете в дадена ситуация, но не могат да кажат нищо за децата като цяло. Но това, което е важно е за всяка политика или практика трябва да бъде оценявана според въздействието й върху благосъстоянието на децата, всяка намеса в живота на детето трябва да бъде оценявана.
Преди няколко десетилетия, икономистът Уйляв Балоу извежда своя „парадокс“ – „колкото повече се развиват обществата и колкото по-богати стават, толкова по-трудно е за децата в тези общества да получават нужното им внимание“. Как се излиза обаче от този парадокс?
На обществото ни е необходима много развита обществена съвест и добра образователна основа, децата имат нужда от продължителна и интензивна подкрепа от цялото общество.
