На 18 септември тази година Катя Паскалева навършва 80 години – някъде в невидимото и в паметта ни. Много звезди преминават с блясък на сцената и екрана и угасват тъй бързо, както са изгрели. Мария от „Козият рог“ беше орисана от Катя Паскалева да живее вечно, да търси любовта и да е готова да умре за нея.
Мария е звездната роля на Катя Паскалева, но тя има още много роли в един живот, отдаден на театъра и киното. Във всяка от тях актрисата има само една амбиция – да е истинска! Да е истинска до предела на възможното. Щастлива в киното и на сцената, била ли е Катя Паскалева щастлива в живота? Обичана ли е била толкова, колкото си представяме, че заслужава? Получавала ли е признание? Кой е бил до нея в добрите дни? А в лошите?
Авторът на новата книга „Тишина от думи“ Георги Тошев е бил близо до Катя Паскалева. На сцената – играли са заедно в пиеса, но и в живота. Получил е от нея като подарък едно изречение, което винаги носи със себе си. А след смъртта й – няколко кашона със снимки и бележките, които тя пише в болницата, когато болестта вече е отнела гласа й. Какво иска да ни каже голямата актриса в тези бележки, когато вече се сбогува с живота си? В тази книга Георги Тошев свидетелства за един живот, за който много неща не знаем.
Георги Тошев:
Някои хора влизат в живота ти като роля, която си очаквал цял живот. Катя Паскалева беше такава – присъствие от друго измерение, жена с много гласове, актриса, която отказваше да играе живота си по предварителен сценарий. Тази книга не е биография. Тя е следа. Следа от глас, който още шепне. От тишина, която се е превърнала в най-дълбоката реплика. Разказ за срещите, които никога не са били случайни. За ролите, които са по-истински от самия живот. За пукнатините, през които влиза светлината – и през които се измъква душата. Катя не изчезна. Просто смени сцена.
Веселина Седларска, редактор:
Тя се качва на сцената на 7 години, за да изиграе ролята на момче. Провалих премиерата, спомня си. Катя Паскалева връща този свой дълг двадесет години по-късно, като изиграва ролята на млада жена, чийто баща се опитва да превърне в мъж така, че всеки зрител се чувства обогатен с образа на Мария от „Козият рог“. В живота на Катя Паскалева има божествено наказание – голяма дарба, която няма да улучи нито времето, нито мястото, нито собственото ѝ примирение. Всичко в нейния живот ме кара да се питам защо големият талант се дава на едно място, а голямото самочувствие на друго? Само че – щяхме ли да я помним и обичаме, ако на нея се беше паднало самочувствието?
В новата книга авторът Георги Тошев включва бележки, записки и фотографии от личния архив на актрисата, които се публикуват за първи път. Премиерата на книгата „Тишина от думи“ ще бъде в Пловдив и в София заедно с документалния филм „Катя и Слона. Техният Пловдив“ на журналиста Георги Тошев, осъществен с подкрепата на община Пловдив.
Филмът е посветен на 80-години от рождението на Катя Паскалева и 90 години от рождението на художника Георги Божилов – Слона. Лентата разказва за тяхната бурна любов на фона на културния подем на групата художници и актьори в края на 60-те – началото на 70-те години в Пловдив.
На 10 септември в рамките на международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ и Есенния салон на изкуствата се откри документална фотоизложба „Катя и Слона: тяхната любов“ на централната пешеходна улица до Римския стадион в Пловдив. В изложбата са включени фотографии от техния личен архив.
На 12 септември от 19,30 часа в Камерна зала „Стефан Данаилов“ на Драматичен театър, Пловдив бе премиера на книгата „Тишина от думи“ и филма „Катя и Слона. Техният Пловдив“.
На 23 септември книгата и филмът ще имат своята софийска премиера в кино „Одеон“ от 18,30 часа.
На 25 септември в Петрич, родния град на актрисата книгата и филмът ще бъдат представени в рамките на фестивала „Арт будилник“.
На 9 октомври книгата и филма за Катя Паскалева заедно с изложбата ще гостуват в Смолян в Драматичен театър „Николай Хайтов“ от 18,00 часа. А, на 10 октомври публиката ще има среща с Георги Тошев в град Чепеларе.
Годишнината от рождението на актрисата ще бъде отбелязана и в други градове в страната.
За Катя Паскалева
Странница, скитница, актриса или жена с тайни? Катя Паскалева e една от енигмите на българското кино и театър.
„Козият рог“ (1972 г.) – шедьовърът на Методи Андонов, създаден по „Диви разкази” на Хайтов и считан от мнозина за едно от върховите постижения на българското кино – изстрелва Катя на върха и носи за нея и за страната ни наред с другите отличия и Награда за женска роля в Панама през 1972 и Награда „Фемина“ за най-добра актриса в Брюксел през 1973.
Участвала в над 50 български и чужди, тя остава позната именно предимно като Мария, както и с ролите й на Стефка във „Вилна зона” (1975 г.) и на Тана „Матриархат” (1977 г.), а бурният й нрав продължава да буди въображението.
По ирония на съдбата героинята Найме от първия й филм „Краят на песента” е безмълвна, а така приключва и животът на Паскалева – като губи най-ценното за една актриса: гласа си. Въпреки това тя остава в паметта на познати и почитатели като човек, който само с присъствието си размества пластове.
Откъс от „Тишина от думи“
Монолог на една сгъната артистка
Не знам как да започна.
Естествено трябва да започна с НО:
Какво обичам?
Обичам нещата, които обичах.
(Дявол да го вземе –
остарях!)
НО! Не е ли по-хубаво да си прочета глупостите приживе?
Ха-ха!
Защо получих ужас от голямата сцена?
От фалш!
От невъзможността да бъде смислено моето присъствие
там.
Всеки гледа да бъде забелязан от публиката, измъчва се,
представя се сам за себе си и не забелязва, че до него има
човек, който все пак диша и се поти…
вторник 21, януари 1992 г.
ххх
Вълните
Времето се движи по-бавно, когато си на морето. Или може би
по-меко. Катя е там за снимките на „Голямата победа“. Златни
пясъци. Море, което прилича на спомен. Вълните са вълнение. Тя
работи. Носи със себе си глиненото гърне – същото, в което
някога баща ù свари гълъба. Тежестта на спомена не я плаши. Тя
го носи така, както някой би носил малка икона – тиха, но силна.
Методи Андонов отново я вижда. Не я познава веднага. Изглежда
променена – лека, почти несъществуваща. По-слаба, отколкото
я помни. По-далечна. Вече не се съмнява нито за миг: тя е!
Не ù казва много. Не ù дава проби. Само я гледа – и разбира. Тя също
разбира. И скача. Без план. Без условие.
„Сега“ – единствената дума, която имат обща. Вече няма никакви
съмнения, че Катя ще получи ролята на Мария в „Козият рог“. Не
заради амбиция. Не заради кастинг. А защото съдбата понякога
е един мълчалив поглед на плажа.
ххх
„Козият рог“ и другите маски
„Козият рог“ — мит, роля, която й се залепя за лицето, но тя иска
да бъде и друго. Ролята като съдба. И как актрисата понякога из-
чезва в образа си.
Не играеш, когато боли. Тогава просто си. И ако камерата е
достатъчно търпелива – ще те хване.
– Катя Паскалева, интервю от 1973 г.
Казват й: „Ти си Мария от „Козият рог“. Никой не може да го направи така. Ти си тази жена. Ти си тая ярост. Ти си онова
мълчание.“
Катя само кимва. Не отговаря. Научила се е, че не можеш да се
биеш с мит. Но понякога шепне на себе си:
Аз не съм рогът. Аз съм това, което остава след звука.
Филмът е събитие. Хората я разпознават по улиците. Мълчат,
когато я видят. Или ù казват: „Ти си тая, дето уби…“ А тя е вече
в друга роля, на сцената някъде в провинцията, опитва се да бъде
Нина от „Чайка“ в Пазарджик… Но всички помнят Мария.
