Високото го правим ние, хората, с тези думи спортният журналист Найден Тодоров откри премиерата на автобиографията “Високо” на един от най-успешните български волейболисти – Владимир Николов. Sofia Live Club се превърна в арена за откровен разговор за сбъднатите и несбъднатите мечти, усилията, предателствата, триумфите и предизвикателствата по пътя към волейболния Еверест, който Владимир Николов неведнъж покорява. А той започва с първите стъпки на волейболното игрище и трудностите в началото, които обаче го водят към шампионските титли на България, Франция и Италия, към златния медал в Шампионската лига, бронзовите медали от световно и европейско първенство с националния отбор на България, отличието за най-добър диагонал в света и много други.
На въпроса кой е най-ценния спортен трофей, Владимир Николов отговори: “В спорта за мен от всички отличия, които съм спечелил, най-ценен е трофеят от Шампионската лига на клубно ниво и бронза от Световната купа през 2007 година с националния отбор, защото това ни класира на Олимпийските игри”.
А най-големите успехи в живота му идват извън волейбола. На премиерата присъства неговата съпруга Мая Николова, за която волейболистът споделя: “Живота си съм й поверил без капка съмнение”. В публиката бяха и две от четирите му деца – Филип и Дария, а заедно с по-големите му синове Александър и Симеон те бяха подготвили специална видео изненада, която разчувства спортиста.
“Имаш ли висока цел, достатъчно силен ли си, за да я преследваш, открил ли си правилните хора, които да вървят с теб по пътя – ти си щастлив още преди да си се изкачил”, обобщи водещият Найден Тодоров и покани семейството на Владо на сцената под звуците на Always нa Бон Джоуви. А в края на вечерта високите емоции не слязоха от сцената и продължиха с дълга опашка за автографи.
Искрена, неудобна и смела, “Високо” разкрива неподправения образ на спортиста, съпруга, бащата и лидера Владимир Николов. На човека, който оформя чрез своите чест и морал образа на българския спорт за поколения напред.
Ето и малък откъс от нея:
“Две години по-късно, когато вече играех във втора старша възраст, влязох и в отбора на мъжете. Малко шашава беше тази история и си струва да бъде разказана.
Не знам причината, но във волейболния “Левски” (тогава “Левски – Спартак”) имаше някакво разделение. Не го и разбирах, защото беше изключително смешно, но така или иначе, едните бяха хората на този треньор, а другите – хората на онзи треньор. Все играещи момчета, но това беше положението. Доколкото си спомням, Владимир Прохоров и дългогодишният му помощник Захаринов се скараха за нещо и започнаха да делят клуба, едните наляво, другите надясно. Поставиха ни в ситуацията ние, едва петнайсет-шестнайсетгодишни хлапаци, да избираме с кой треньор да работим. По някаква причина аз си останах с Прохоров. Дали желанието е било лично мое, или така бяха преценили родителите ми – не помня. Най-вероятно е имало разговор, но през 1991 – 1992 година ние бяхме още деца, а по-възрастните от нас едва ли са си представяли, че някой може да се опълчи на старши треньора. Така или иначе, по-късно – в името на “Левски” – разделението беше потушено, но в случая по-важна е една друга част от историята.
Когато ми дойде времето да влизам в мъжкия отбор, негов треньор беше Христо Илиев, изключително противоречива личност. Владимир Прохоров продължаваше да тренира надеждите от детско-юношеската школа и аз си бях едно от неговите лъвчета. Историята се случила две години след като бях започнал реално да играя, но я научих цели петнайсет по-късно. Разказа ми я дългогодишният председател на ОСК “Левски” Стоян Хранов малко преди да почине.
Един ден при него отишли Прохоров и треньорите на женския и на мъжкия отбор, Васил Айшинов и Христо Илиев. По онова време при мъжете тренирали осем души, а за да има каквато и да е нормална работа във волейбола, състезателите трябва да са дванайсет. Христо Илиев обаче с огромното си самочувствие тренирал с осем човека, не вземал други, но се оплаквал, че хората в отбора му са малко. Съвсем резонно Хранов го попитал: “Добре де, ти тренираш с осем състезатели, а тоя Прохоров според теб какво прави?!”. Имал предвид младата смяна, тоест нас. “Не – запънал се Илиев, – тия, неговите, не стават!”
И тогава Прохоров се изправил: “Другари, мога ли да кажа нещо?“. (Още си говорели на другари, въпреки че от 1989-а били минали няколко години.) Дали му думата, той погледнал Илиев и казал: “Добре бе, Ицо, нямаш хора. Вземи го тоя моя мърльо – ако не става, го върни, ама го виж, бе! Виж го!”. Имал предвид мен. И дали под натиска на другите треньори, дали по повеля на Хранов – не знам, но Христо Илиев извика в мъжкия отбор двама от хората на Прохоров, мен и разпределителя Георги Бързанов. Тоест с упоритите усилия на моя треньор и с убежденията от страна на останалите, без сам да подозирам случилото се, аз стигнах дотам Христо Илиев да ме види – не да ме пусне да играя, а да види, че ме има! А после и да ми даде шанс”.
