На днешната дата преди 127 години е роден великият български поет и публицист Гео Милев. За краткия си, едва 30-годишен живот, той успява да остави трайна следа в историята на българската литература. Георги Милев Касабов, както е рожденото му име, е и издател, преводач, театрал, както и известен последовател на символизма и експресионизма.
Роден е в Раднево, в семейството на учителя и журналист Мильо Касабов. Семейството обаче се мести в Стара Загора, където през 1907 г. основава книжарница и издателство. Там Георги (Гео) учи в гимназия и изготвя ръкописни вестници, дори сам им прави илюстрации. Когато е 12 – годишен започва да пише и да превежда стихове.
Следва Филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и след това продължава образованието си в Лайпциг.
През 1916 г. е мобилизиран в Школата за запасни офицери в Княжево. Изпращат го в 34-ти Троянски полк, който е разположен при Дойран. Става командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. поста му е подложен на артилерийски огън от англичаните. Милев е тежко ранен и губи дясното си око.
След като се връща в София, започва да издава списание „Везни“ (1919 – 1922), което става трибуна на символизма и експресионизма в България. Гео Милев публикува и в списание „Пламък“. Рубриката му там е под надслов „Грозни прози“. Заради поемата му „Септември“ 8 – ми брой на списанието е конфискуван, а Милев е изправен пред съда. През януари 1925 г. списанието е забранено, а той – осъден на година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Решава да обжалва, но на 15 май е извикан за справка в полицията, след която изчезва безследно. Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София. Стиховете му обаче остават да съществуват и век по – късно са все така силно въздействащи.
Дневник
Сега е твърде късно. Сбогом.
(Защото много те обичам!)
Но няма в страст да те обкича.
(Аз избледнял съм. Твърде много.)
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта. И аз. И ти.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор…
Безплодна вечер!
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер –
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.
И в този час, когато с протяжна
безнадеждност
безславно небесата отдръпват се назад
към някаква далечна, трагична безконечност —
аз нося свойте стъпки загубен в тъмен град.
Към някаква далечна, трагична безконечност
залязва улицата, грешният площад —
и всуе лстят вечерни жени с продажна нежност
по черни тротоари…
Не си от този свят!
О всуе лeтят вечерни жени с продажна нежност…
— като кошмар страхотен сред тишина гробовна.
Реалността — нелепа, свирепа и върховна —
изправя се над тебе в злокобна безметежност.
Реалността нелепа, свирепа и върховна
изрича твоята присъда с горда нежност:
снеми от свойто рамо порфирата тъжовна
и отстъпи към тиха монашеска безгрешност!
