Яница Радева и доктор по литература. Участвала е във фестивали и школи по творческо писане, удостоена е с национални награди за поезия и проза. Потърсихме я във връзка с последния й роман „Годината, която започна в неделя“.
Коя е годината, която започва в неделя?
Това може да бъде и миналата година, която, също като годината в романа, започна в неделя. Би могла да бъде и 1989 година, годината, на която разчитахме ние и нашите родители някога. Годината, която започва в неделя, се завръща циклично в календара, но в рамките на романа, това е конкретна, макар и неназована пряко година.
Останало ли е от двусмислието на онова време днес?
Може би имате предвид двусмислието на времето от романа, което е времето на социализма. Днес едни хора приемат социализма по носталгичен начин, други – тъкмо обратното. Той не беше еднакво преживян от всички. Но романът не се занимава с това, не поставя оценки и не съди времето. Не е това ролята на литературата според мен. Литературата не е съдилище, а се опитва да накара хората да размишляват и ако могат, да изживеят катарзис.
Променихме ли се за толкова години преход?
На въпроса бих искала да започна да отговарям с въпрос: Трябва ли да се променяме и ако трябва, как да се променим? Днес можем да пътуваме, за разлика от контролираното пътуване преди – това ни дава възможности да сравняваме живота на хората от много точки на света с нашия. Можем да живеем и да работим, където пожелаем. Общуваме по много и разнообразни начини. Променили са се и думите – с края на социализма много от думите, които го описваха, изчезнаха. С това би трябвало да изчезне и времето. Дали е така, дори и да не е, нямаме словесния апарат, с който да го назовем. А защо се казва, че комунизмът или социализмът не си и тръгнал, че преходът не се е състоял – заради случаите на контрол, които са част от онова време и чрез които по един или друг начин се завръща. Това вероятно означава, че не сме се променили особено. Но романът ми не се занимава пряко с политиката или контрола. Това е нещо важно, което искам да кажа за него, защото водещо ми беше да се занимавам с човека в една такава извънредна ситуация каквато беше социализмът, и как този човек в тази затворена система, която не може да напусне, запазва човечността си. Надявам се, че човечността е нещото, по което не сме се променили не само отпреди прехода, но и от много по-рано, тъй като да си човек не зависи от външните обстоятелства.
Социалните неравенства днес не са скрити като тогава. Това означава ли, че по-лесно се борим с тях?
Всъщност социалното равенство е конструкт на социалистическия проект. Днешното общество няма задача да воюва за него. Но ако разширим въпроса до всякакъв вид институционална несправедливост, бихме могли да опитаме да намерим отговор. Самата видимост на даден проблем, обаче не го разрешава. Той просто става видим, а ако остане достатъчно дълго видим, има опасност с него да се привикне, да стане всекидневие, да спрем да го забелязваме и накрая да го приемем, вместо да го разрешим.
Разполовен ли е днес човекът на публичен и свой? Взели ли сме си поука?
Мисля, че не бива да говорим за човека по принцип. Можем обаче да се съгласим, че повечето от нас са разполовени между публичното и личното си битие. Разполовяването днес е от различно естество отпреди 40 или 50 години, но все пак го има. Социалните мрежи ни дават възможност да представяме своя публичен образ на това, което искаме другите да виждат, но и личното пространство, личното ни време става все по-трудно охранявано. Ако е трябвало да се вземе поука по посока единност, мисля че не е възможна.
Още ли мечтаем за онова светло бъдеще, което ни бе обещано?
Не мога да отговарям от името „ние“, на общността. Аз лично мечтая за светло минало. Като е обръщам назад, да виждам, че е имал смисъл пътят, който е бил вървян. Бъдещето винаги е затулено, не го знаем, не го виждаме.
Какво ще кажете на децата, които не са родени и раснали в соца?
Такива очаквам да бъдат поне половината от читателите на „Годината, която започна в неделя“. Затова новата ми книга е и в голяма степен за хората, които нямат памет за това време. Затова може би е добре да не забравят, че е имало изпитания, че е имало компромиси, ограничена свобода. Това ще им помогне да не обвиняват, да не градят ретроутопии и да помнят, че свободата не е даденост. Може да бъде загубена.
