На днешната дата преди 74 години (17 март, 1948 г.) е сключен Брюкселският пакт.
Договорът от Брюксел, подписан на 17 март 1948 г. от Белгия, Нидерландия, Люксембург, Франция и Обединеното кралство, се счита за предшественик на споразумението за НАТО.
Според различни източници, Западните държави решават с този договор да гарантират сигурността си срещу новата световна заплаха – Съветският съюз.
Няколко месеца по-късно договорът и съветската блокада на Берлин довеждат до създаването на нова организация – „Организацията за отбрана“ на „Западноевропейския съюз“ през септември 1948 г. Участието на Съединените щати обаче се счита за необходимо противопоставяне на военната мощ на СССР и предотвратяване на възраждането на националистическия милитаризъм в Европа. Започналите почти веднага преговори за нов военен съюз рефлектират в създаването на Северноатлантическия договор, който е подписан във Вашингтон на 4 април 1949 г. Той включва петте държави от „Договора от Брюксел“, плюс Съединените щати, Канада, Португалия, Италия, Норвегия, Дания и Исландия. Обществената подкрепа за договора не е единодушна – част от исландците, например, участват в пронеутралните и антинатовски вълнения през март 1949 г.
Държавите се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една от тях, в Европа или Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. Впоследствие, те се споразумяват, че ако има въоръжено нападение, всяка от тях, упражнявайки правото на индивидуална или колективна самоотбрана, ще подпомогне атакуваната държава, като предприеме такива действия, каквито счете за необходими, включително употребата на въоръжена сила за възстановяване и поддържане на сигурността на Северноатлантическата зона. Договорът не изисква от членовете да реагират задължително с военни действия срещу агресор. Въпреки че са длъжни да отговорят, на държавите е предоставена свободата да избират начина, по който да го направят. Това се различава от член 4 на „Договора от Брюксел“, в разпоредбата на който ясно е посочено, че отговорът ще бъде военен по характер. Независимо от това, се приема, че членовете на НАТО ще помагат на нападнатата държава с военни средства. Договорът по-късно е изяснен, като в евентуалното нападение се включват територията на която и да е държава членка и нейните „кораби, сили или въздухоплавателни средства“ над Тропика на Рака, както и някои отвъдморски департаменти на Франция.









