На 28 май, 1920 г. в Царство България официално е приет Закона за трудовата повинност.
Текстът задължава младежите над 20 години и девойките над 16 години да упражняват общественополезен труд. Идеята за организирането и провеждането на трудовата повинност принадлежи на Александър Стамболийски. Въвеждането на тази реформа се налага най-вече след след налагането на непосилните задължения, наложени на страната от договора в Ньой.
Подписаният на 27 ноември 1919 г. Ньойски мирен договор поставя България на колене. Репарации, орязване на територии, стопанска разруха — всичко това се стовари като изключително тежко бреме върху българския народ, който плати жестока цена по фронтовете на войната, без да може да осъществи своето национално обединение. Няколко месеца по-късно като премиер на земеделското правителство Александър Стамболийски внася в Народното събрание законопроект за създаване на Трудова повинност, която да противодейства на убийствените клаузи, забраняващи да имаме собствена армия.
Националното стопанство е в окаяно състояние. Поради тази причина се формира идеята да се използва безплатно трудът на младежите, които поради ограничените военни клаузи на мирния договор остават извън казармите. Така се формира Закона за трудовата повинност, приет през 1920 г.,и въвеждащ два вида трудова повинност: редовна и извънредна.
На редовната трудова повинност подлежат всички български поданици от двата пола – младежи, навършили 20 години, и девойки, навършили 16-годишна възраст. Продължителността на трудовата повинност се установява на 12 месеца за маладежите и 6 месеца за девойките. Законът допуска и приемането на доброволци. Като определената възраст е 17 години за младежите и 12 години за девойките.
Този вид трудова повинност е лична и не се допуска заместване. От нея се освобождават девойките от мохамедански произход, а останалите лица по медицински критерии, омъжени жени и доброволците в армията и жандармерията, още учащите се в средните училища до завършване на образованието си, задържаните под следствие и осъдените на лишаване от свобода.
Чрез трудовата повинност правителството иска да организира и използва работната сила в страната за развитие на производството и благоустройството, да развие у гражданите любов към обществените работи и физическия труд независимо от общественото им положение и имотното им състояние, да повдигне моралното и икономическо състояние но населението и култивира у гражданите съзнание за задълженията, които имат към себе си и обществото, като ги приучи на рационални методи на работа.
В закона са определени и отраслите на националното стопанство, в които да се използва безплатния труд на трудоваците. Това били направата на пътища, железници, канали, водопроводи, баражи, постройки на сгради, планиране не села и градове, укрепване на пороища, корекция на реки, пресушаване на блата, отглеждане на буби и други.
Любопитен факт е, че почти всички политически партии в страната се противопоствили на реформата. Особено неприемливо за тях било обстоятелството, че законът въвежда лично задължителния безплатен труд.
