Делът на работещите сред 20–29-годишните в България остава сред най-ниските в Европейския съюз. Към 2025 г. заетите в тази възрастова група са 52,7% от населението при това с тенденция към спад, при 65,6% средно за ЕС, а по-ниски стойности са отчетени единствено в Италия и Румъния. На пръв поглед това изглежда контраинтуитивно, тъй като безработицата е рекордно ниска, а работодателите продължават да говорят за хроничен недостиг на хора. Проблемът обаче не е просто в наличието на работни места, а в начина, по който младите хора преминават от образование към заетост. Темата дискутира Адриан Николов от Института за пазарна икономика (ИПИ).
Една от основните разлики между България и страните с по-висока младежка заетост е съчетаването на учене и работа. В много европейски икономики е обичайно младите хора да работят почасово, да преминават през платени стажове или да участват във форми на обучение, тясно свързани с работодатели. У нас тази връзка остава слаба. Делът на младите (15-29 годишни), които едновременно са във формално образование и работят, е едва 3,1% в България, при 11,6% средно за ЕС. За сравнение, в Нидерландия този дял е 36,4%, а в Германия — 19%. Това означава, че за много хора образованието и работата често се разглеждат като отделни етапи: първо завършване, после търсене на работа. Резултатът е по-късен първи трудов опит и по-трудно начало на професионалната реализация.
Този проблем се вижда както при висшето, така и при професионалното образование. Университетите у нас не са достатъчно свързани с реалното кариерно развитие на студентите, а стажовете остават формални. При професионалните гимназии връзката с местния бизнес е неравномерна, дуалното обучение все още има силно ограничен обхват, а немалка част от специалностите не водят до ясна реализация. Показателно е, че заетостта сред завършилите професионално образование в България е 66,2%, при 80% средно за ЕС. От не по-малко значение е и скъсаната на много места връзка между структурата на професионалното образование и пазара на труд.
Друг важен фактор е покритието на базовите умения. Българският пазар на труда все повече търси хора, които могат бързо да се адаптират, да работят с технологии, да комуникират добре и да поемат отговорност. За огромна част от младите хора този праг се оказва висок. Над половината 15-годишни ученици в България не покриват базовото ниво по математика и четене, а дигиталните умения на също остават под средните за ЕС. Това ограничава възможностите за първа работа, особено извън големите градове.
Регионалните различия също не са за подценяване. В София, Пловдив, Варна или Бургас има повече работодатели, повече услуги, повече стажове и повече позиции, подходящи за хора без опит. В по-малките населени места изборът е значително по-ограничен. Там често има по-ниски заплати, по-слаб транспорт, по-малко възможности за обучение и по-тесен кръг от работодатели. Разликата между градовете и селските райони при младите извън образование, заетост или обучение е сред най-големите в ЕС — 17,6 процентни пункта в България. Това показва, че младежката неактивност далеч не е равномерно разпределена, а е силно концентрирана в периферията.
Сериозни разминавания има и между търсенето и предлагането на труд. Свободните работни места и намеренията на работодателите за наемане са силно съсредоточени в няколко икономически дейности – туризъм, строителство, нископроизводителните сегменти на преработващата промишленост, които се характеризират с ниски заплащане и лоши условия на труд, което ги прави много слабо привлекателни за младите хора, особено тези с висше образование и в големите градове.
Гъвкавостта на трудовия пазар също създава известни пречки. България остава на дъното на ЕС по дял на хората, които работят почасово или на половин работен ден[5], изоставаме и в работата от разстояние. Тези „нестандартни“ модели на труд обаче са особено подходящи за младежите, на които се налага да балансират между учене и заетост, което означава, че по-широкото им предлагане от страна на работодатели би се отразило благотворно на заетостта в тези групи.
Демографията също има значение, макар и по-косвено. Намаляването на броя на младите хора не обяснява пряко спада в дела на заетите, но променя структурата на пазара. По-мобилните и по-квалифицираните се концентрират в няколко големи града или напускат страната, а в регионите с малко население и слаба икономическа активност остават групи, които по-трудно се включват в заетост. Така регионалните и образователните различия постепенно се наслагват върху демографския спад.
Накрая, общото забогатяване и силният пазар на труда също имат своето отражение. Все повече домакинства могат да си позволят да издържат изцяло младежи докато завършат висшето си образование или се ориентират към подходяща или желана работа. Липсата на натиск за издръжка на живот естествено отлага навлизането на пазара на труда.
Затова и решенията не са в краткосрочни кампании или отделни програми за субсидирана заетост. По-важното е да се скъси преходът между образование и работа. Това означава повече реални стажове, по-широко дуално обучение, по-добра кариерна ориентация, по-силна връзка между училища, университети и работодатели, както и по-ранна работа с младежите в риск от отпадане или трайна неактивност.
