Александър Проданов тази година навършва 23 години, родом е от Казанлък и е ученик на Теодосий Теодосиев. Златен медалист е от международната олимпиада по физика през 2022 г. – първо място сред 75 държави. Златен медалист е и от международната олимпиада по астрономия и астрофизика. Докато много от най-талантливите български олимпийци избират чужбина и университети като Харвард и Оксфорд, Александър е решил да учи, работи и мечтае в България. В момента е четвърти курс, по “Квантова и космическа теоретична физика” в Софийския университет и е сред най-обещаващите млади учени не само у нас, но и в света. Но той не е само млад талант с блестящо бъдеще, но и силен характер. Преди две години оцелява в зверска катастрофа край Шипка, в която загуби своя дядо и своята леля – хората, които са го изградили, вдъхновявали, отгледали, обичали.
Какво е да си ученик на Тео?
Първата ми среща с Тео беше през лятото на 2016 г. Тогава тъкмо бях завършил 6. клас и отидох на една лагер шлока по експериментална физика към фондация “Миню Балкански”, на която Тео преподаваше и правеше демонстрации. По време на лекциите ни задаваше въпроси и аз много исках да отговорям на тях, та вдигах ръка. Не ми се отдаде възможност да отговоря на нито един от въпросите и чисто по детски се бях ядосал. Все пак отивах след всяка лекция при него и го питах дали съм разсъждавал правилно. Когато дойдоха родителите ми да ме вземат от лагера последния ден, се засякохме с Тео по случайност на изхода. Тогава той каза: “Добре, добре. Ще стане от него световен шампион!”. Можете да си представите каква радост ме изпълни тогава.
Още същата година започнах да ходя на седмичните му школи в Казанлък и така в продължние на 6 години, докато не завърших 12. клас. За това време разбрах, че да си ученик на Тео означава да бъдеш предизвикван да надскочиш възможностите си, да бъдеш провокиран да мислиш критично както за физика, така и за живота, да се учиш да работиш неуморно в продължение на часове, дни, седмици, да усетиш сладкото удоволствие от това да пожънеш успех след хилядите часове труд, да правиш всичко с много любов, желание и страст, да не се предаваш пред трудностите и неуморно да вървиш срещу течението, когато се налага. Да бъдеш ученик на Тео е и много забавно – дали ще е защото непрекъснато се запознаваш с други свои връстници, също заинтересовани от физиката, философията, изкуство, или заради безбройните истории, изпълнени с абсурдни хиперболи и носещи прости, но важни послания, или просто защото правиш това, което ти доставя удоволствие – да учиш, но не за оценка, а за удоволствие.
Да бъдеш ученик на Тео идва и с доза отговорност. Той оставя след себе си невероятно наследство и е донякъде наша отговорност да носим и предадем нататък Теовия дух – тази страст, която ние, „маниаците“, споделяме.
Спомняш ли си първото нещо, на което той те научи?
Трудно е да си спомня кое е било първото нещо, на което Тео ме е научил, понеже от него съм научил и възприел много неща. В същото време е донякъде подвеждащо да търся едно нещо, но сред невероятните неща, които той създава у всеки ученик, е желанието да работиш и учиш сам. Доста неща по физика и математика всъщност не съм научил от Тео, а сам, четейки учебници (които често той ни предоставяше безплатно) или статии в интернет. Това, което той успяваше да направи, е да създаде нужната атмосфера, среда и настроение, за да получим ние вдъхновение, желание, воля, която да вложим в нещо конструктивно. Тео често повтаря едни думи на Аристотел, че ученикът не е кофа, която трябва да се напълни, а факла, която трябва да се запали. Тео е живото олицетворение на учител, който правеше именно това.
Кой негов урок ще помниш, докато си жив?
Физиката далеч не е единственото, нито най-важното нещо, което съм научил от Тео. В живота си досега съм имал късмета да бъда обграден от истински Човеци, на които да подражавам. Такива са моите роднини, семейство и близки приятели. Такива са и Тео, както и Георги Бяндов (също Теов ученик, мой учител по физика от училище и близък приятел). В най-общ план се научих да съм истински добър човек. Научих как да бъда щастлив и да чувствам смисъла в живота. Тео ни учи, че всеки човек е важен и незаменим и че има своето място в обществото – от професора до майстора на банички и овчаря (това са негови примери). Човек се чувства смислен и щастлив, когато той дава от сърце, което всъщност се получава, когато намериш своето призвание и го правиш със страст, желание и всеотдайност.
Тео има една много хубава приказка, която добре обобщава тази идея: “Всеки човек е като една обикновена дроб – числителят е това, което дава, а знаменателят – това, което получава. Колкото повече даваш и по-малко получаваш, толкова по-голяма е дробта. Обратно, колкото по-малко даваш и повече получаваш, толкова по-малка е дробта”. Всъщност именно това стои в основата на идеята за „Социално силните“, за които Тео говори“. Това са едни всеотдайни, добри, обичащи, трудолюбиви Хора, от чието съществуване обществото и цялото човечество може само да черпи ползи.
Защо избра да останеш в България?
Това не беше така лесен избор. Ако бях решил, щях да имам възможността да уча в най-различни големи и известни унивреситети по света. Има няколко фактора, които формираха решението ми да остана.
Най-нискотегловният за мен фактор бе финансовият. Едни от най-често избираните от българите чужди университети за висше образование, свързано с физика, бяха английските – напр. Cambridge, Oxford, Imperial College и др., както и тези в САЩ – MIT, Caltech, Harvard, Berkeley и др. Аз съм част от първото поколение, от което се изискваха непосилно високи такси за обучение в Обединеното Кралство, в резултат на Брекзит. Въпреки стипендиите, които потенциално можех да взема, образованието в САЩ също се очакваше да бъде финансово тежко, а и това да се прибирам не повече от веднъж-дваж годишно в България не ми допадаше особено. Другият вариант, който обмислях, беше Германия – напр. Munich, Heidelberg, Gottingen. Една от причините да не отида там бе това, че не знам немски, макар някои от университетите да предлагаха програми на английски.
Това, което обаче не ми допадаше особено във всички тези възможности, бе начинът, по който се учи там. Идеята е отчасти да те поставят под огромно натоварване – лекции, изпити, много домашни. На пръв поглед това изглежда прекрасно, но на мен това не ми допадна, понеже не съвпада с моя стил на учене. Аз винаги съм отделял много време за самоподготовка. Моят стил на учене не е решаване на много задачи, а непрекъснато и дълбоко обмисляне на идеите зад съответните концепции. Това изисква време и свобода. Също така харесвам и да мисля по други по-философски теми, които също отнемат време и енергия. Това са неща, които нямаше да получа на Запад.
Основната теза за това защо е хубаво младите да учат в чужбина е, че тук нямало специалисти, че там било по-хубаво и пр. Това, поне що се отнася до теоретичната физика, не е така. Тук също има много добри специалисти в своите области. На мен са ми преподавали учени от много високо ниво тук, във Физическия Факултет на СУ – в България. Нещо повече – тук имам така желаното от мен свободно време за размишление и самостоятелна работа. В същото време, тук специалностите към момента са по-малки, което означава и по-голямо отношение на брой преподаватели към брой студенти. Моите наблюдения са, че стига да покажеш истински интерес и желание да се занимаваш, веднага ще ти бъде дадена възможност за това, понеже преподавателите и лабораториите тук се радват, когато има интерес.
Другото е свързано пък с това, че нямало възможности за развитие. Това също не е точно така. Възможности за академично развитие има, но просто не се говори толкова публично по темата. Това трябва да се промени в някакъв момент. Има не един проект, по който може да се работи и да се получава финансиране. Това, което пряко засяга нас като студенти, желаещи да се развиват академично, е, че във ФзФ студентите имат възможността да влязат в и да бъдат част от научния процес в почти всички лаборатории – нещо, което на Запад е рядкост. Това дава на тукашните студенти един ранен старт в научната кариера, което е изключително полезно.
Все пак е добре да съм честен и за недостатъците на образованието ми тук, които наблюдавам вече след почти 4 години прекарани във СУ. Истината е, че един от най-сериозните недостатъци, от които страдат много специалности, е липсата на достатъчно студенти. Това води до обедняване на обстановката в университета, което действа силно демотивиращо за един млад и мотивиран студент. Все пак, през последните години има устойчива тенденция към повишаване на студентите по физика, но дори така, потокът е далеч от нужния. По-малко студенти означава и по-малко хора, оставащи в академията, което е един от основните задушаващи българската наука процеси – липсата на кадри.
Казваш, че си безнадежден оптимист, това вече задължително условие ли е, за да живеят българите в България?
Да си безнадежден оптимист не е задължително условие, за да живееш в България. Това, което е задължително обаче, е търпение, енергия и воля. На този етап се виждат огромни проблеми и недостатъци в почти всички аспекти на живота в България. Според мен всичко това идва от нас самите. Масово обвиненията са насочени към нашата политическа класа. Факт е, че те имат никак не малка вина за това, но нека не забравяме, че те са манифестация и отражение на българина като цяло. Оплакваме се от корупция на едро, но нищо не правим на индивидуално ниво да няма например корупция на дребно. Такъв ни е манталитетът. Това трябва да се промени. Не да искаме законите да ни пазят, а ние самите да сме безкомпромисни към съответните неща – законите са отражение на обществените морал и ценности. Както е казал Тацит, колкото по-гнило е обществото (държавата), повече са законите. В този смисъл мисля, че ние младите, които сме ентусиазирани и нахъсани, трябва да започнем да градим едно ново общество, в което има истински общи ценности, цели и национални идеали. Така, когато всеки изпитва истинско чувство за принадлежност и обща кауза, свързана с развитието на България и със собственото си развитие, нещата ще започнат истински да се променят. В крайна сметка, ние сме държавата и сме отговорни да я направим такава, каквато искаме да бъде – никой конкретен управляващ или конкретен закон не може да промени това, което зависи от нашата нагласа.
Как си представяш бъдещето си – в личен и в професионален план?
За мен семейството е много важно. Благодарение на здравото семейство и прекрасната семейна обстановка, в която израснах, съм човекът, който съм. Искам да продължа това и с моите деца, приятели и сънародници.
В професионален план мисля да преподавам и правя наука тук, в България. Искам да спомогна да се възстановят научните практики в българското висше образование, защото това е задължително, ако искаме да сме конкурентноспособни на този фронт. Искам един ден перспективните български кандидат-студенти да имат България като първа опция в списъка си за висше образование, а не да е на последно/резервно място. Смятам, че това е възможно и нещата сякаш лека-полека отиват именно натам.
По конкретно, искам да се концентрирам върху изследвания в областта на теоретичната и математична физика. Тя е свързана с изследване на фундаменталната структура на Вселената, в която живеем. Свързана е с изследването както на най-малките мащаби – атоми, ядра, елементарни частици и техните взаимодействия, през изследването на най-големите мащаби – галактики, черни дупки, цялата Вселена, до най-екстремните условия във Вселената – първите секунди след големия взрив, неутронни звезди, компактни обекти, хоризонта на събитията на черните дупки и др.
Освен студент, ти си и преподавател в СУ – водиш упражнения на студенти от математически факултет. Какво е чувството и стигате ли често до спорове?
Да, водя упражненията по диференциално и интегрално смятане на студенти от факултета по математика и информатика. Чувството е приятно, удовлетворяващо и отговорно. Винаги ми е било страст да преподавам и да представям математиката и физиката по начина, по който аз ги виждам – като един творчески, красив процес, като едно изкуство. Опитвам се да им покажа, че науката не се учи само защото от нея има прагматическа полза, а и защото е интересна и запленяваща. Досега не съм имал спорове с никого от студентите, на които преподавам – те са много усърдни и мислещи.
Като контрапункт на цялостния поток и призив в българското образование за опростяване на учебния материал, смятам, че проблемът не е в количеството или сложността на материала, а в начина, по който той се представя на учениците. Всеки човек се запленява от мистерии и търси тяхното разрешаване. Обучението по всеки предмет трябва да е като един криминален роман – да има мистерия, да има завръзка и накрая развръзка – разкриване на мистерията. Също както човек трябва да си направи труда да прочете романа, за да разбере какво се случва накрая, така и ученикът трябва да положи труд и да помисли малко преди да му се даде отговора. Това прави ученето забавно и истински интересно. Ние искаме да събудим дълбокия интерес на човека, да погъделичкаме душата му, така да се каже, а не да се опитваме да правим тик-ток учебници.
Казват, че нещата, които се учат в училище били много сложни. Нищо подобно! Запали факлата на едно дете и ще бъдеш истински впечатлен от това, на което то е способно! За това обаче се иска подход. Такъв има Тео и още много други. Такъв искам да имам и аз.
Какво изпита, когато хвана в ръцете си първия златен медал и какво бе първото нещо, което си каза?
Когато разбрах за първия ми златен медал от международна олимпиада по физика, бях изключително щастлив. Това беше лятото на 2020 г., тъкмо бях завършил 10. клас. Усещаше се сякаш това е дългоочакваната кулминация на целия ми труд. Интересното е, че всичко това отмина много бързо. Осъзнах, че това е само началото, но не на олимпийските ми успехи, на които имах щастието да се радвам, а на дългия ми път в науката. Това бе едно от доказателствата, че може би аз наистина намирам своето призвание във физиката и математиката. След моменти като тези, човек започва да изпитва едно вътрешно спокойствие, че е намерил страстта си, намерил е посоката в своя живот. Спокойствие, което носи със себе си творческа енергия, свобода и… много щастие.
Как си представяш себе си след една, пет и десет години?
След една година се очаква вече да съм завършил своята бакалавърска степен и да съм започнал магистърската си степен. В момента кандидатствам на няколко различни места в чужбина, та вероятно след година ще съм на някое от тези места.
След 5 години се очаква да работя по своята докторантура (PhD). Къде – и аз не знам още.
След 10 години очаквам вече да съм се завърнал и да прилагам наученото в чужбина тук, в България.
Не е особено полезно човек да си прави някакви свръх конкретни планове за живота, понеже това са неща от далечното бъдеще и има много променливи, които имат своето влияние. Няма смисъл от излишни очаквания – работи се с каквото се има на момента, като се има предвид и желаната обща посока на развитие.
Какви са основните разлики и прилики между България и останалите държави?
Що се отнася до науката, приликите са в това, че и ние имаме желанието, капацитета и възможността да правим големи открития. Разликата е, че в чужбина нещата са много по-организирани, процесът за учените е улеснен, а бюрокрацията – сведена до минимум. Там е ясно, че науката е инвестиция. У нас често се възприема като поредния разход за държавата, от който няма пряка полза. Когато няма последователна държавна политика в тази посока, няма и перспективни пътища за развитие. Това естествено тласка младите ни изследователи към чужбина и води до постепенно замиране на академичните традиции в България.
В по-общ план и ние, както всички хора, искаме да се развиваме, да постигаме успехи, да живеем по-добре. Имаме всичко необходимо за това – по отношение на капацитет не отстъпваме на никого, дори напротив.
Проблемът е в нагласата. Липсват обща посока, общи цели, общи интереси. Правят се опити за промени, но те често са реактивни, несъгласувани и хаотични, а така няма как да стане. В много други държави хората се отнасят към страната си с уважение, отговорност и грижа. Ние обикновено се гордеем с постиженията на предците си, но рядко следваме примера им. Гледаме на държавата като на институция, която ни е длъжна, вместо като на нещо, за което отговорността носим ние.
Този начин на мислене ни пречи да бъдем там, където сме напълно способни да сме – сред най-добрите.
Какво искаш да промениш тук?
Ако зависеше от мен, бих променил най-вече мисленето и нагласата на хората. Доскоро се смятах за част от малцинство, които мислят по този начин, и живях с една скрита надежда, че това не е така или че ще се промени скоро. С оглед на последните събития, смятам, че не малка част от поколението ми мислят по сравним с мен начин, което истински ме радва, защото вече се чувствам като част от едно голямо движение на хора с обща цел и идея да направим тази държава едно по-добро място за всички ни. За мен това е може би най-важното условие, за да започнат нещата да се движат в истински добра посока, защото именно липсата на далновидност на българина, липсата му на воля, сдържаност и търпение ни доведоха до това състояние на свръх индивидуализъм – всеки да гледа само себе си.
Светлото бъдеще ще бъде наше само ако се стегнем, започнем да работим здраво, движим се кохерентно към изпълнението на общи цели и мислим повече за общото и една идея по-малко за личното.
