Итамар Виейра Жуниор е бразилски писател, роден в Салвадор, щата Баия. По образование е географ и защитава докторат по етническо-африкански изследвания. Дебютният му роман „Торто арадо“ получава редица награди, сред които LeYa, Jabuti, Oceanos, Prix Montluc, номиниран е за Dublin Literary Award 2024 и е включен в краткия списък за наградите Oxford-Weidenfeld 2024 и International Booker 2024. „Торто арадо“ вече има над 1 милион продадени екземпляра и превръща Итамар Виейра Жуниор в най-продавания и обсъждан автор в Бразилия и един от най-успешните португалоезични писатели за последните няколко години. Романът е адаптиран в театрална постановка и мюзикъл, които се играят в Бразилия и в Европа.
През 2024 г. на български език излезе и вторият му роман „Да спасиш огъня“, който отново ни пренася в този регион и ни потапя в емоционален и екзотичен сюжет. Книгата е финалист за престижната бразилска литературна Jabuti 2024. Макар че не са свързани смислово, „Торто арадо“ и „Да спасиш огъня“ са планирани като част от своеобразна трилогия за Баия и през 2025 г. в Бразилия беше издадена последната част, която очакваме и на български тази година. Романите му са в превод на Рада Ганкова и излизат под знака на издателство „Лемур“ с красиви оригинални корици и екзотични цветни порезки.
Итамар Виейра Жуниор беше част от 13. Софийски международен литературен фестивал в НДК. През декември се проведе и още едно събитие с автора – литературен разговор между него и българската писателка Виктория Бешлийска. Събитието бе с тема “Езикът като плуг и човекът като земя: Истории от два континента”.
Кога започнахте да пишете? Имате ли отчетлив спомен кога това се случи за първи път?
Първо беше четенето, след това дойде писането. Момент на щастие беше да прелиствам страниците, когато бях малък. Приказките откриваха пред мен нови светове. Помня, че книжката, която ме впечатли най-много, бе за насекоми. Много силна книга, защото ме научи да ценя всеки вид живот. Иначе пиша от дете, от съвсем малък. Не съм спирал до днес.
Къде и в какво се изразява силата на езика?
Разсъждавам често върху това. Аз нося историите в себе си много отдавна, но едва през последните години те изкристализираха в мен. Всеки човек може да създаде такива. Дори сънищата ни са вид фикция. Всеки сънува, докато спи – ние създаваме истории с телата си, те се раждат от нас. Литературата е усилие, което полагаме, за да трансформираме живота в език, иначе сам по себе си той не е история, става такава, само когато бъде прочетен. Читателят му се отдава и тогава се случва общуването.
Каква е историята на вашето детство? На вашата родина?
Детството ми е просто, не премина в много трудности. Бяхме многобройно семейство на малко място. Роден съм през последните години на военната диктатура, продължила две десетилетия. Израснах в общество, лишено от всякакви свободи. Имаше голям икономически срив, инфлация от 2000%, цяла серия от провалени икономически планове. Постепенно през годините хората се съвзеха и започнахме да изправяме страната на крака. Живеехме ден за ден, но вярвахме, че всичко може да се промени. Това ме беляза по специфичен начин.
Как се запознахте с Жоржи Амаду?
Един ден реших да отида в дома му и да взема автограф, а той ме покани вътре. Беше първият жив писател, с когото се срещам. Тая в спомените си този момент на истинска магия. Той ми даде ценни съвети за писането, вярваше, че се изисква голямо търпение и много четене. И Жоржи Амаду, и аз сме от Баия. Когато се срещнахме, той вече беше популярен по цял свят, но беше скромен и човечен, още се усеща енергията и присъствието в дома му, който днес е отворен за посетители.
Защо е важно във все по-глобализиращия се свят да запазим разликите помежду си? Вие пътувате много, срещате се навсякъде с читатели, разделя ли ни или ни свързва езиковата нишка?
В началото е много важно читателят да заживее в книгата. Винаги се вълнувам от това как всеки ще я изтълкува, какви впечатления ще сподели за онова, което го е провокирало. Бразилия е страна с континентални размери – във всяка точка онова, което съм написал, се възприема различно. По друг начин се случва в Канада и САЩ, където също е имало колонизация и робство. В Европа е различно, в Япония също. Но навсякъде общото е едно – хората се идентифицират с тревогите и чувствата на героите. Защото неща като любов, страх, тъга и дързост са универсални. Въпреки културните ни различия, тези общовалидни чувства ни обединяват.
Защо е важно да се разказва?
Всички разказваме, през цялото време. Тази ни способност ни различава от всички останали видове. Онова, което се случва в семействата, сънищата, мислите – всичко е история. Разликата при писателите е, че те ги обличат в думи, придобиват писмен вид. Лично аз не мога да съжителствам с моите истории и затова ги разказвам.
Трябва ли да ги пускаме винаги?
Понякога е болка, друг път задоволство. Пиша за себе си, но и за света около мен. След всяко нещо съм различен. Но имам нужда всичко да остане. Всеки е своеобразен продукт на една колективна история – когато мисля за моето семейство, мисля и за страната си. Страданието на моите предци, това, че те са ми предали мисли и чувства, помага човешката история да не прекъсва.
Могат ли хората да загърят обществените травми, когато не могат да се преборят с тях?
Ако ги опознаем, това ще ни помогне да се освободим от тях. Произходът е много важен. Ако ги записваме и разказваме, те ще останат в миналото, ще бъдат преживени.
Живеем в свят, който издига граници. Във време, което създава различни демони. Ако погледнем в перспектива, хората винаги са се местили от едно място на друго, гриниците винаги са били нещо модерно. Но независимо дали хората мигрират или не, земята е жизнено важна, с нея имаме житейска връзка, което е изконна необходимост. Затова това е толкова важно. Всеки има различен начини за опознаване на света, за мен е литературата. Вместо да потискаме разликите помежду си, трябва да ги приветстваме. И в тях да намираме общото.
Превод Рада Ганкова
