Златко Ангелов живее в Планес дел Рей, Испания. През1992 емигрира със семейството си в Монреал, Канада, където получава магистратура по медицинска социология. След 7 години в Канада се премества със семейството си в САЩ, работи като писател на медицински теми. От 2013 живее със съпругата си във Великобритания, а от 2016 се установява окончателно в къщата си в южната част на Каталуния. Автор е на “Литература на края на света”, “Хотелът на спомените”, “Моята Америка” и др. Kmeta.bg го потърси, за да попитаме как се пише днес, как обичат хората, какво е бъдещето ни и защо е важно да даваме повече, отколкото да получаваме.
Той е убеден, че човек се променя докато е жив и то към добро. Лекар, писател, журналист, преводач…Златко Ангелов е личност с много таланти, с много проявления. За него писането е автотерапия. “Същността ми е оформена от медицината, на която дължа научния, структуриран подход към света и обясненията за него. Журналистиката ме дисциплинира като пишещ човек и ми помогна да проявя в най-голяма степен уважението ми към истината. Търсейки себе си във всяка своя проява и професия, се уповавах на най-близките си, в които рефлектират както недостатъците ми, така и добрите ми страни”, споделят писателят. Съмнява се, че тепърва може да изненада себе си или приятелите си. Но не го изключва. Защото е убеден, че животът трябва да се живее активно, интензивно.
За границите
На мнение е, че границите по света се отварят, стопяват се и идентичността на човека се съдържа все повече в индивидуалните му избори вместо в принадлежността му на едно племе, на един народ, на една държава.
За писането
Как започва кариерата му на писател: “Започнах да пиша след като навърших 60 години. Когато бях млад, животът ми се струваше все още по-интересен от описването му. През 2009 преживях една лична драма и това ме подтикна да я опиша. Така тръгна. Бях на 63 и изобщо не се сещах, че е късно. Сякаш животът ми току-що започваше, обаче придружен с умствения и емоционален багаж на преживял човек. Никога не е късно да се изложиш, както се казва”. Днес той вече има 7 книги зад гърба си, осмата е напът да излезе, а личното му усещането е, че още има бъдеще.
За хората
Независимо какво е работил, Златко Ангелов винаги се е интересувал от хората. За тях казва: “Различни са по способностите си, приличат си в страховете. Стигнал съм до възраст, когато веднага разпознавам какви са и какво носят хората, с които се срещам за първи път. Лесно ми е да предвидя реакциите на онези, с които се познавам отдавна. Всеки и всяка иска да е щастлив(а) – това е обща черта. Но всеки и всяка избират различен път към него – това са индивидуални черти. И оттам – несъгласията и конфликтите”.
Писателят гледа на съвременния свят с оптимизъм и надежда. Смята, че всяко поколение живее по-добре от предишното. “По-добре днес значи по-сложно. По-организирано и по-целенасочено. Поради това се създава впечатлението, че животът е хаотичен и едва ли не светът е неуправляем. Не виждам алтернатива на либералната демокрация и на културата, която я съпътства и поддържа, въпреки опитите тя да бъде омаловажена и обезценена от Русия – империята на злото – и конспиративните фалшификатори на действителността”, не спира с гледните точки творецът.
За свободата
Споделените му думи носят още размисли, коментар за неща, за които не мислим в ежедневието, но от които имаме неопреодолима нужда: “Свободата на индивида свършва там, където започват интересите на общността. Свободата на писателя е ограничена само от морала и особеностите на характера му”.
И все пак, най-ценното за него е общуването с хората. От приятелството не вижда нищо по-вълнуващо, по-обогатяващо и по-интересно. Приятелството го кара да се чувствам свързан, задоволява необходимостта му да принадлежи. Не крие, че цял живот се е учил от приятелите си; от онези, които са го мамили – на предпазливост и самочувствие, от онези, които са му останали верни – на доброта и откровеност.
За взимането и даването
Споделените думи от писателя не стихват, най-ценните идват накрая: “В началото на живота си вземах много повече, отколкото давах. Егото ми беше голямо. Постепенно нещата се обърнаха: все повече давах, връщах и благодарях. Сега давам само любов. Там е всичко: и знанията ми, и чувствата ми, и грижите ми. Опитвам се да давам на всеки онова, от което се нуждае. Спокоен съм, че се озовах в чудесното, удовлетворително, щастливо състояние на баланс, при който все повече давам без да очаквам да получа. Но когато получа, щастието ми се удвоява, вярата ми в доброто нараства”.
Златко Ангелов е убеден, че и преди, и сега капанът в добрия брак е един: износването. В лошите бракове капанът е заложен в несъвместимите характери. И неизбежно щраква.
Вечна ли е любовта?
На този въпрос човекът у него е категоричен, непоколебим: “Вечна е като човечеството. Любовта у един човек умира, но любовта като състояние на човечеството живее постоянно. Капацитетът ни да обичаме е неограничен, но изисква усилия да го открием и подхранваме у себе си. Омразата, обратно, идва лесно, подхранвана от егото ни. Не вярвам в бог, но вярвам, че онова, което хората наричат бог, извира от мен и ме е освободило от всякакъв страх – страх както за себе си, така и за съдбата на човечеството”.
