Сергей Лебедев е руски журналист и писател, автор на пет книги. В момента е емигрант в Германия. Още с дебюта си “Предел на забравата” получава международно признание – творбата е издадена на повече от 15 езика, а българският й превод е награден от Съюза на преводачите за ярки постижения. Най-новият роман на Лебедев “Дебютант” е номиниран за две големи литературни награди: европейския приз “Ангелус” и швейцарския – “Ян Михалски”. Потърсихме Лебедев за коментар относно първата годишнина от войната в Украйна, стартирала на 24 февруари 2022 г.
За паметта и войната
Руската армия е способна на война. Това, което сега става в Украйна, се случи преди 20 години в Чечения. Руската интелигенция разтваря ръце, разтърсва глава и се чуди как може да нападаме Украйна, а просто случилото се в Чечения е забравено. Това не бива да се случва, паметта трябва да остане жива. Но ако се вгледаме в биографията на армията днес, която участва в нашествието в Украйна, ще видим, че това са същите капитани, майори и командващи, същите военни, които участваха и във войната в Чечения.
Когато се трупаха руските войски на границата преди година, никой не вярваше, че ставащото днес, ще се случи. Никой не искаше да вярва. Дори най-либералните кръгове на руското общество не искат да помнят. Никой не мислеше, че Путин е луд тиранин. Но днес той има волята да твори зло. А въпросът за отговорността за войната в Чечения така и не се повдигна през всичките тези години.
За Сталин и Горбачов
В Русия е прието да се говори за Сталин, да се търси отговорност за престъпленията, но реално нищо такова не се случва. Може би всичко започна от 1994 година, когато Елцин избра танковете, а не преговорите. Тезата, която пробутва Путин, че светът ни е длъжен след Втората световна война, също е сталинска теория. Такова ожесточение, с каквото Русия се противопоставя днес на Запада, не е имало дори по време на Студената война. Не бих се изненадал, ако скоро прекръстят Волгоград отново на Сталинград и започнат да се издигат паметници на Сталин.
Русия трябва да извърви дълъг път оттук нататък – път на осъзнаването, да изгради историческа приемственост.
За пропагандата
За съжаление, руският език е узурпиран, използва се за разпространението на агресия. Използва се страха от разширяването на НАТО на Изток, за да се поддържа войната. Но това не е реално, защото всеки човек се реди на опашка в “Макдоналдс”. Същото е и отношението към Европа. Говорим за Америка и Европа като за врагове, а носим европейски дрехи, караме европейски и американски коли. Това е смешно. Но такава беше и е пропагандата – Западът винаги е бил и е наш враг.
За границите
На украинците и беларусите се гледа като на съседи, братски народи, които обаче се намират по-долу в тази въображаема семейна йерархия, тоест, нашествието е оправдано. Има поколенчески проблем в Русия. По-възрастните от мен нямат усещане за лични граници. Те никога не са били субекти в собствения си живот, а обекти в обществения живот. Обекти, които, ако попаднат в полезрението на държавната машина, започват да се следят. Руският човек приема заобикалящите ни страни като част от нашата държава, никакви граници не се зачитат, това е закодирано в народопсихологията ни.
За патриотизма
В моето съветско детство имам спомен – когато виждах тази огромна розова страната на картата, някак си се изпълваше душата ми с гордост. За руснаците чувството за патриотизъм е много здраво изградено. 90-те ни дадоха шанс да се захванем със собствената си държава и да свършим толкова много неща у дома, толкова реформи, да решим собствените си проблеми, но вместо това…отиваме при съседите, за да ги завоюваме, да ги нападаме, защото ни принадлежат.
За архивите
Част от прехода, от трансформацията, която трябва да се случи, е освен юридически поети наказания, но и отваряне на архивите. Ние го направихме, но само за жертвите. Архивите на престъпниците останаха затворени. Не се отвориха и архивите, касаещи функионирането на самата държавна система. Миналото остава затворено. Хората вярват, че е достатъчно само да се каже истината и тя ще свърши останалото. Но не е така, изкуплението има други правила и пътеки.
За мълчанието
Това, на което сме свидетели от 24 февруари миналата година насам, е израз на страха, който движи руското общество. Путин се страхува от Украйна и от украинската нация. Това е страхът на тирана, страх, който го кара да върши чудовищни неща. На този фон нито една институция или организация в Русия не е казала твърдо “не” на случващото се. Дори църквата, която би трябвало да заклейми насилието, запази мълчание. Професионалното общество, което изкарва прехраната си със слово, също не каза нищо. Прекалено дълго убеждавахме другите, че не се страхуваме да говорим, но в момент, когато е жизнено необходимо да кажем “не”, ние мълчим.
За страха
Кремъл се опитва да превърне този руски страх в продукт за износ и да го посее далеч извън пределите на държавата. Непрекъснато сме заливани със заплахи – как Европа щяла да замръзне през зимата без руския газ, как ще гладува без украинското жито. Гладът и страхът са използвани за контрол в концентрационните лагери. Всички ние можехме да направим много повече и да не купуваме страховете, които ни пробутват. Това би било първата линия на съпротива.
За бъдещето
Засега Русия няма никакво бъдеще. Опозиционно настроеното общество мисли, че ако Путин изчезне, нещата ще се наредят от само себе си. Но това не е така. Ако Русия продължи да върви по този път, дори много добър човек да замени Путин, рано или късно, той ще се превърне в същия тиранин. Урокът от случващото се в Украйна, който руснаците трябва да научат, е, че така не може да се продължава. Ние продължаваме да се крием зад руските писатели и не спираме да повтаряме колко велик е руският език. Изпитваме някакъв срам, но очевидно той не е достатъчен. Колкото повече човек говори за това, което е могъл да направи, но не е, толкова повече го е срам. Само че срамът е тежко бреме и за да го махнем от плещите си, ние отричаме действителността. Надявам се, че Русия я очаква поражение, горчиво поражение.
