Майка Серафима е игуменка на Драгалевския манастир. Потърсихме я в навечерието на Великден, за да говорим за прошката. Тя участва в документалния филм на Ясен Григоров “Пътуване към прошката”, в който всеки от интервюираните дава личния си анализ за това какво е прошката в изкуството, историята, религията, обществото, бита, ежедневието.
Майка Серафима, темата за прошката е необятна. Филмът, в който участвахте, няма аналог у нас. Защо е важно да прощаваме?
Филмът е израз на нуждата да прощаваме, затова той същестува сам по себе си. Всеки, който се стреми към духовно израстване, би се заинтересувал от подобен филм, би го гледал или участвал в него. Със сигурност всеки има нужда да бъде простен и да прости, но може би не всеки го осъзнава. Филмът е предизвикателство към нас – осъзнаваме ли ролята на прошката и какво е нейното значение?!
Нуждата от прошката само напред ли може да движи човек? Понякога под нуждата да простим се крие гняв и ако не извървим всички стъпки правилно, няма да достигнем до това, което в крайна сметка ще ни пречисти.
Ако не успеем да простим, остават гневът, огорчението, страстта. Но “Човешко е да се греши, божествено е да се прощава”. Това означава, че за да се случи този божествен акт, трябва да го пожелаем, да участваме в него и да търсим божията благодат, за да може чрез нея да достигнем до прошката. Сам човек по-трудно би го направил, вероятно не би и успял.
Когато тръгнем по пътя, трябва ли първо да погледнем вътре в себе си, за да осъзнаем, че сме сгрешили? И изобщо – откъде и как да започнем?
В светото писание е казано: “Първо извади гредата от своето око и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от окото на брат си”. Тоест, това е насочване – първо да видим себе си. Но тъй като това е много трудно, има и още един механизъм за самоопознаване – той не е отвътре навън, а е отвън навътре и спомага да простим. Какво имам предвид – виждаме по-лесно греха в ближния, а не в себе си, защото имаме склонност да се гневим, да се огорчаваме. Би било полезно, ако се вгледаме в своя живот и потърсим случаи, когато сме постъпвали грешно – оглеждайки се в греха на другия, можем лесно да видим и своя, да поискаме да тръгнем по правилния път.
Навярно и не сме толкова различни, но стремежът да се оразличим е голям?!
Да, структурирани сме по един и същи начин. Всеки по божий образ и подобие е направен и във всеки се корени повредата на човешката природа. Когато Адам и Ева избират да повярват на змията, а не на Бога, те стават подвластни на действието на злото и се откъсват от Дървото на живота, което е връзката ни с Бога. Изгонването от Рая символизира загубата на тази връзка, това е и повредата – между хората и Бог застават греха, непослушанието, недоверието.
Когато потърсим път към прошката, какви врати се отварят към нас? Вярвам, че не е само една. Има ли опасност да почукаме на грешни врати?
Трябва да осъзнаем нуждата да бъдем простени и да простим. Във всяко нещо от духовния живот може да има неправилна посока. Ако човек не може да прости на себе си – изпитва гордост, тоест, поставил си е висока летва за прескачане, смята, че е в неговите възможности и не може да приеме факта, че не е на това ниво и е далеч от образа, който е изградил за себе си. Гордият човек не приема действието за свое, бяга от него, отласква се, търси оправдания, не може да си прости.
Как разбираме кой е най-правилният път за нас?
Добре е винаги да започнем с молитва към Бога – да ни просветли умовете и сърцата, да ни покаже кое е най-добро за нас. Така ще можем да направим не само най-правилния избор, но и ще можем да го приемем като такъв. Защото понякога може да ни се показва кое е най-доброто за нас, но ние да не го виждаме, приемаме, осъзнаваме. По този начин реално го отхвърляме. Когато още бях в цивилния живот, се помолих на Бог да ми посочи кой път за мен би бил най-душеспасителен – монашеството или семейния живот. Защото всеки път може да бъде такъв, няма лош или добър, всичко е много лично. Помолих се Бог да устрои така моята душа, че аз с радост да приема неговата воля. Когато човек се моли от чисто сърце, няма как Бог да не му покаже най-правилния път. Показател, че това е добро, е и чувството за мир и покой, което настъпва в човека, когато направи избор. Това предизвиква мир, а другото – смут, бунт, недобри чувства. Мирът е голям показател. Но това е на емоционално ниво, на рационално би ни помогнало да търсим отговори в църквата, в библията, където ясно е казано какво да правим и какво не. Но човек, изправен пред труден избор, забравя с какво трябва да се сравни, не осъзнава какво точно се случва.
Когато говорим за пътуването към прошката, гневът лош съветник ли е?
Той винаги е лош съветник. Казано е: “Всеки, който се гневи на брата си без причина, излага се на съд”. Гневът е извън рамките на мира.
Хората са толкова отдалечени един от друг, така различни, че трудно биха могли да се догонят. В такова време ли живеем, то ли е предпоставката?
Когато човек се стреми към самопознание, е нормално да се изненадва от себе си – и в доброто, и в лошото. Всяко ново знание и нов човек носят изненади. Но няма нищо ново под слънцето – каквито са били хората тогава, такива сме и сега. Струва ни се различно, защото го живеем. Но страстите и добродетелите са еднакви през годините.
Има ли нужда светът от повече вяра?
Без вяра не може да съществува. Вярата е това, което свързва човечеството с неговия създател, тя е връзката с Дървото на живота. Ние сме на този свят, за да се върнем отново в нашата родина, при нашия Отец.
