Той е роден е през 1970 г. в София. Завършва медицина и специализира психиатрия. Калин Терзийски е автор на стихосбирки, сборници с разкази и романи. Има и няколко самостоятелни изложби. Обичан е от някои, от други е низвергнат. Но безспорно е един от най-талантливите съвременни автори и творци. Затова винаги е интересно да се чуе мнението му по всякакви теми – и вечни, и злободневни.
– Г-н Терзийски, българинът обедня още повече след ковид пандемията. Това ли е препъникамъкът, който все не можем да изритаме надалеч, та все някой от нас препъва друг? Тази национална черта като че ли още повече се изостри през последната година и половина.
– Да, действително обедня. Но ми се ще да кажа така: Българинът е твърде относително беден. Тоест – българинът е доста беден за европеец. Но в сравнение с повечето други хора по света, българите сме богати. Винаги изтъквам този ми ти ИЧР – индексът на човешко развитие. Той е много прецизен инструмент за оценяване на нивото, стандарта на живот на дадена нация. Та според него ние сме на 50-55 място в света (движим се в годините, и то – напред). И сме към петдесет и пето място, забележете, в списък от 198 държави (толкова са държавите в света)!
А ИЧР показва не само „богатството” (брутен вътрешен продукт на глава от населението), но и нивото на здравеопазването, образованието и културата. Тоест – ние сме на „опашката”…но на „опашката” на най-най-богатите. Най-бедни и най-окаяни сме…сред най-богатите! Това трябва да се помни!
Ние нямаме нищо общо с Бангладеш, където живеят 200 милиона човека на територия, горе-долу голяма, колкото българската. Нямаме общо с Танзания, Казахстан, Туркменистан, Еквадор, Боливия, Лаос или Зимбабве. И с още стотина страни. И ако тук някой глупав и безпросветен фашист каже „ама ние сме бели хора”, ще му се изсмея. Всички хора по света са „бели хора” и всички имат точно, колкото нас правото на хубав живот. Но за съжаление около ¾, дори 4/5 от хората по земното кълбо имат ужасно по-лош живот от нашия, българския.
Така че – да се стягаме, да не говорим глупости и да започваме сериозно да си гледаме хубавата страна. Както казва Волтер в „Кандид” – „ И все пак всеки да се грижи за собствената си градина”! Това не означава да не се сравняваме с другите. Но да не се сравняваме само в негативна посока! Това уж е стимулиращо, но в същото време е и ужасно обезсърчаващо – повечето клети, полуграмотни хорица твърдят, че сме „най-зле на света” – и го твърдят, просто защото не са прочели поне малко по въпроса.
И така: Което е лошо в нашата малка България – от нас си е – така че – да го поправяме!
Освен това е хубаво да се напомни, че говоренето с такива обобщителни изрази като „българинът” е повече смешно, отколкото сериозно – за кой по-точно българин става въпрос? На всеки е ясно, че докато някои от българите са обеднели много – други, именно благодарение на това обедняване, са забогатели много. Нека не бъдем демагози – обедняването, пауперизацията е световна тенденция, не българска. И тя е една ръководена, дирижирана тенденция. Световното богатство се прелива от сравнително добре живялата до неотдавна средна класа към една много малка шепа от хиперолигарси – най-вече свързани с онлайн бизнеса и с информационните технологии. Това е световнен феномен.
– Кое ни пречи да вървим напред: поредната криза – финансова, политическа, духовна, или самото оплакване от нея?
– Ние вървим напред. Но вероятно не така, както би ни се искало. Всяко вървене е вървене напред. Човек (имам предвид Човекът въобще) винаги върви напред. И в началото на Средновековието, към началото на 6-ти век – пак е вървял напред. Но какво е било това „напред”? Вижте, ще се изразя малко не чак толкова ясно, но ползвайки по-дълбока асоциация – според християнската традиция Средновековието би могло да се тълкува като период на възход…защото то е било време на относителен отказ от материалния просперитет, време на пълна доминация на Християнската църква над всички аспекти на живота. Ето – и сега можем да приемем, че промените са положителни. Стига да изберем подходящата гледна точка. А всъщност – винаги има движение. Дали посоката на това движение се харесва на този или не се харесва на онзи – това е друг въпрос. Ще кажа така ( за да има някаква полза от думите ми) – Мъдрият човек винаги намира доброто, хубавото, полезното…намира ги – и във времената и в положението си – винаги и навсякъде!
– Как стигнахме дотук – трети избори за една година, последните от които 2 в 1 – нещо, което се случва за първи път?
– Аз съм доволен. Демокрацията е именно това. Да има слаба власт, възможност на всеки да гласува или да не гласува, краен плурализъм, бавност и тромавост на процедурите…Защото обратното е…фашизъм, мили приятели. Силна власт, единен народ, единни и бързи решения и т.н. – това са характерните черти на тоталитарните общества. Спомням си в 2011 бях в Белгия – почти една година нямаше правителство. Е – образно казано – шоколадът им не стана по-горчив и по-лош от това. Ще кажа така: Майната и на политиката – нека гледаме какво става в творческата част от живота – имам предвид и бизнеса, и културата – там, където се създават блага – духовни и материални. Да се концентрираме натам. Всеки да обработва своята градина. Властта е важна доколкото…хм, не пречи на целия този иначе самоподдържащ се и витален процес – на вечно генериране на ценност – този процес извира из сред хората, из сред народа – и властта и политиката просто не бива да му се пречкат. Както казали търговците на великия Колбер: „Laissez-faire” – остави ги да го правят (бизнеса, тоест – не пречи, не се намесвай).
– Кой губи и кой печели от събитията през 2021 година – пандемия, избори, “изгрева и залеза на Слави Трифонов”, ифлация, високи цени?
– Ако става въпрос за пари – спечелили са разни идиоти, които слабо могат да интересуват сериозния човек. А именно сериозният човек е спечелил също. Но той е спечелил друго. Той е спечелил още малко мъдрост.
– Успяваме ли да се отдалечим от байганьовщината и да се приближим към българщината? Или сме в постоянна битка с двете в себе си?
– Не е ясно обаче – какво точно е българщината? Нима тя не е някаква форма на байганьовщина? Нима Алеко не е един просветен, световен човек, човек с претенция да бъда европеец, дори космополит? И нима той не се срамува в по-голямата част от времето от прекалено „българското” поведение на Бай Ганьо? Та – какво е „българщината”? Примерно – българщина ли е да се чете Стендал? Моят дядо – истински патриарх, български учител от целия 20 век – живя от 1902-ра до 2000 година, директор на училище и просветител – четеше и Стендал, и Толстой, и току ме изпитваше за Висарион Белински и Иполит Тен. Това, пак питам, българщина ли е? Ще кажа така: българска, хубава и радваща черта е именно голямата ни отвореност, любознателност и стремеж към „светлината” – а светлината идва и от Запада, и от Изтока – стига да има „окати” хора – да я виждат. Така че – да работим върху очите! Да ги отваряме. Българщината – в един патриотарско консервативен вид – може да е нещо много затварящо очите. Трябва да се мисли, да се премисля, да се оборва, да се оспорва – да се съмняваме и да търсим! А не да бълваме клишета, докато пием ракия. (Апропо – ракия е турска напитка и турска дума – по повод разните „българщини”).
– Бихте ли се кандидатирали за политик и ако допуснем, че това ще се случи, на каква кампания ще заложите?
– Човек никога не знае къде ще го поведе съдбата. Така че – да не се заричам и да не казвам „никога”. Но все още съм склонен да твърдя, че докато един творец има какво да каже с творчеството си – не се захваща с политика. Политиката е друг „инструмент”, той може би е подходящ за по-напреднала възраст. Все пак – да си припомним, че „сенат” идва от корена „сен-„ – други думи с този корен са „сенилен”, „сенилност” – тоест – присъщ за старостта. Но ако някога все пак се захвана с това нещо – политиката – бих заложил на невиждана досега в политическия живот искреност. Която ми е доста близка и хората са забелязали това.
– Човек сте, който подава ръка на другите и който е имал нужда от подадена ръка. Какъв аршин използвате, за да мерите щастието сега? И еднакъв ли е той при тези два случая, моменти, изходни точки, превратности?
– Щастието се мери спрямо други дни и времена от живота ни, спрямо някаква „обща представа за щастие” – която е нещо ужасно банално и глупаво, но все пак ни влияе…но се усеща и съвсем „първично” – някак с тялото, с една особена сетивност, която не би могло да се отнесе нито към „сетивата” нито към „интелекта” нито към „емоционалността” – с едно особено шесто, седмо или Бог знае какво сетиво – което съвсем необусловено „отчита” щастието. Така е примерно когато си влюбен – щастието не се отчита „в сравнение с нещо” – а чисто и просто така – само по себе си.
– Вие сте писател и художник. Разкаже ни малко повече за творческия процес – как се случва при вас, различно ли е, тъй като става въпрос за два вида изкуство, кое отнема повече време и какво друго отнема, освен време?
– Рисуването е безсловесно писане, писането е словесно рисуване. Макар че в моите писания има много цвят и форми, в моите рисунки и картини има много разкази. Двете чудесно се допълват. Особено когато илюстрирам нещата си. И всъщност никога не ми отнемат време – те ми го подаряват.
– Не са малко хората, които ви определят като аутсайдер, а всъщност вие сте вегетарианец. Нека да открием разликите и приликите.
– Да, аз съм аутсайдер. Доста съм горд с това. Не карам кола, не ям месо, не спазвам доста от „моралните” норми на обществото – примерно – изискващите благоприлично лицемерие. Говоря „неприлични неща” – тоест – дразнещи истини за нещата. Мой учител, като погледне човек, може би е не някой друг, а Диоген от Синоп, не мислите ли? Викали са му Кучето. Говорел е така на съгражданите си, че те са се изчервявали. Когато веднъж при него отишъл Александър Велики и казал: Велики философе, какво мога да направя за теб (и се бил надвесил над него, а Диоген си лежал в прахта и се препичал на слънце) – Диоген вдигнал очи и му казал: Какво да направиш за мен ли? Мръдни се малко, за да не ми закриваш слънцето. М-да – така казал (и такова му било отношението) към „великия” Александър, който е бил просто едно досадно, нафукано момче. Да – той е моят учител.
– От няколко дни сте със смартфон. Защото толкова “се забавихте” в един свят, който все се забързва?
– Майната му на Света. Човек не живее заради света – той (Човекът!) има един велик и свещен Дълг – и този Дълг е да преживее смислен, осъзнат живот. Да живее за себе си. Да осмисли себе си. Човек помага на другите, работи за света, за другите, за обществото – за да създаде великото творение на Своя Собствен Живот. Човек има дълг към Смисъла на Живота. И то не към смисъла на някакъв абстрактен живот – а към смисъла на своя живот. И той не е в Света. Той е само в Човека – в самия него си. Само така може да е „добър човек” – като разбере какво означава „добър човек”, като сам внедри смисъл в тоя иначе кух израз – „добър човек”; като направи всичко възможно да разбере отговора на този въпрос: Какво-означава-тоя-живот? Апропо, Хайдегер! Хайдегер в „Битие и време” казва, че Битието на това, което той нарича Dasein (може би най-близко по смисъл до Dasein е „осъзнатото човешко битие”) обуславя имането на Свят. Има ли съзнание – има и свят, който то да осъзнава. Но все пак – майната му на света. Тоест – да не отдаваме на света (в християнския смисъл – „светското”) прекалено голямо значение – на света с неговите смартфони. По-скоро да се загледаме отново в себе си. По-надълбоко.
– Какво е за вас четящия човек? Георги Господинов казва, че той по-трудно става подлец.
– Абсолютно прав е Георги. Харесват ми тия негови думи. Четящият човек, според мен, освен това, има по-голям шанс за щастие. Просто защото разполага с повече и по-разнообразни модели, които е възприел от книгите.
– По професия сте психиатър, каква диагноза бихте поставили на българския дух или това вече се превърна в клише в годините на прехода?
– Диагнозите са за болниците. И освен това – поставянето на диагноза по някакъв начин автоматично „оневинява” – болният не е виновен за това, което му се случва. Не че бих седнал да обвинявам – но тъй нареченият „български дух” е достатъчно зрял, за да е напълно отговорен и за лошото и за доброто, което се случва с него. Така че – мога да отправям критики, но не и да поставям диагнози. Ще кажа така: искам да видя „българския дух” по-смел и по-склонен, отново, към героизъм. По-романтичен. Не героизъм в патриотарския или милитаристичния смисъл – а героизмът на Създателя на Красота.
– По призвание сте творец. Анализатори делят творчеството ви на два периода – на “Алкохол” и “Лудост” и на последните ви книги. Как тълкувате тази разделителна линия?
– О, има ли такава разделителна линия? Поласкан съм! Това значи, че някой чете, интересува се, тълкува…и даже прави разделения и анализи – а това вече е извънредно приятно – и за мен и за цялата литература. Това означава, че да си български писател…не е загубена кауза!
