Атанас Христов Далчев е сред най-видните български поети и преводачи на XX век. Автор е на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели.
Роден е на 12 юни 1904 г. в Солун, Гърция. Стиховете на Атанас Далчев са превеждани на десетки езици, един от малкото български поети преиздаван дори в Южна Америка. Един от най-големите таланти в световната поезия, когато го обвиняват, че публикува само силните си поеми, а слабите крие, той отговаря – “Моята тайна е, че дори не пиша слабите си стихове”.
Ето някои негови мисли, останали завинаги в паметта ни:
Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, защото има повече време за това. На другия ден след смъртта на майка си или на жена си бедният е принуден да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.
Всяко силно чувство е суеверно.
Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.
Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.
Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това,което може да каже.
Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.
Малокултурният е склонен към разни теории и теоретизация. Истинският учен цени повече от всичко факта.
Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.
Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.
Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.
Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.
Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.
