За любителите астрономи настъпи периодът, през който могат да наблюдават как Луната закрива звезди от яркия звезден куп Плеяди, обяснява пред БТА Пенчо Маркишки, физик в Института по астрономия с НАО при БАН и в катедра „Астрономия” на Физическия факултет на Софийския университет (СУ) „Св. Климент Охридски”.
Това се случва, когато видимият път на Луната се издигне до по-северните области от съзвездието Бик, където за наблюдател от нашите географски ширини всеки месец естественият ни спътник ще закрива част от звездния куп. Но не всички закривания ще бъдат удобно видими. Някои ще се случат през деня, други – около фаза новолуние, когато Луната не може да се наблюдава, а трети – когато Луната е под хоризонта за нас. На 12 септември тази година, от 22:52 ч. за Варна и от 22:53 ч. за София, Луната ще започне да закрива някои от звездите в Плеяди.
Това явление е познато като окултация на Плеядите. На 12 септември Луната ще бъде ярка – с 68% осветен диск, и ще закрива звездите с осветената си страна.
Явлението е удобно за наблюдение с бинокъл или зрителна тръба. „От тъмно място и при ясно небе Плеядите ще могат да се забележат във видима близост до Луната с невъоръжено око. Препоръчително е желаещите да наблюдават окултацията да бъдат в готовност поне няколко минути преди началото на закриванията“, съветва Маркишки.
От по-ярките звезди в купа първа ще бъде закрита 17 Tau (Електра). В началото на явлението за наблюдател от София Луната ще бъде на височина 7,5 градуса, в посока североизток-изток. Ще е нужно наблюдателно място с нисък източен хоризонт. Явлението ще завърши около 00:25 ч. (за София) на 13 септември, с откриването на звездата ета-Tau (Алциона).
Счита се, че астрономите в древни времена са използвали преминаванията на Луната видимо близо покрай Плеядите или покрай други ярки звезди, за отчитане на продължителността на т.нар. сидеричен (звезден) месец, който трае 27,322 денонощия. От земната повърхност и с невъоръжено око измерването на този интервал време не може да се извърши точно, а само приблизително. Но ако астрономите измерват интервала в продължение на десетки години или дори векове, допускайки грешки както към по-големи, така и към по-малки стойности, те могат накрая да усреднят събраните данни и да получат стойност много близка до реалната. По този начин, макар с наблюдения извършени с невисока точност, но провеждани векове наред, могат да се получат доста точни стойности на продължителността на различни астрономически цикли, след усредняване на дълго събирани резултати.
