Възможно ли е хем да увеличаваме лавинообразно заплатите в публичния сектор, хем да поддържаме бюджетния дефицит в рамките на 3% от БВП според фискалните правила на ЕС, хем да не увеличаваме данъчната тежест? Не е възможно, разбира се – едно от трите условия ще бъде нарушено, просто математиката не излиза. Тъй като е рисково още първият бюджет в евро да е с наднормен дефицит, а политически е невъзможно да се изоставят поетите задължения за повишения на заплати, то очаквано плановете на правителството за 2026 г. включват повишаване на данъчно-осигурителната тежест. На този етап управляващите предлагат увеличение на пенсионната осигуровка с 2 пункта, както и поредно завишаване на максималния осигурителен доход, този път – с 240 евро на месец. Темата дискутира Адриан Николов от Института за пазарна икономика (ИПИ).
Този подход почива най-вече на мита, че заради плоския данък върху дохода от 10% България има ниска данъчна тежест върху работещите в сравнение с останалите европейски държави. Ако погледнем към цялостната тежест на данъчната и осигурителна система в сравнителен план обаче установяваме, че това далеч не е вярно. Спред последните достъпни данни за данъчния клин – разликата между разхода за работодател и нетната заплата на работника – в България той е малко под 35%, много близо до средната за ЕС стойност от 39%.
България далеч не е и държавата с най-ниска средна данъчна тежест върху труда – в Нидерландия данъчният клин е 28%, в Ирландия – 27%. Сред новите страни членки малко по-ниско данъчно-осигурително време имат шампионите по растеж и инвестиции през последните години Полша и Литва, при това с тенденция към спад, вместо увеличение. Няма нужда дори да намесваме качеството на публичните услуги, които работниците получават срещу данъчните и осигурителните си вноски. Казано по-просто, аргументът че тежестта на държавния бюджет у нас е ниска и рязкото ѝ повишаване е някаква форма на нормализация не намира потвърждение в реалността.
Другото възможно обяснение е, че правителството прави опит да се справи с дефицита на пенсионния фонд. По груби сметки обаче повишението на осигуровките покрива едва 1/10 от трансфера от държавния бюджет, с който се допълват приходите на пенсионния фонд. Собствените изчисления на осигурителния институт сочат, че за да се изплащат пенсиите без никакъв трансфер от държавния бюджет средната пенсионна вноска към ДОО трябва да надхвърли 37% – увеличение не с 2, а с над 20 процентни пункта.
Срещу увеличението на осигурителната вноска (и вдигане на максималния осигурителен доход) не стои и повишение на пенсиите в бъдеще – размерът на новоотпуснатите се определя по същите правила, а осъвременяването на вече отпуснатите ще си следва швейцарското правило. Колкото повече се вглеждаме, толкова по-ясно става, че причините за повишението не са някаква изненадваща загриженост за бъдещата издръжливост на пенсионната система, а просто опит за допълнителни приходи, които да покрият амбициите за все повече публични разходи без структурни реформи.
Какви ще са обаче последствията? На първо място, увеличението на пенсионната вноска директно намалява разполагаемия доход на всички работещи, или поне на работещите с деклариран съобразно закона трудов договор. На фона на ниския дял на спестяващите, това означава че много домакинства – най-вече в групата на бедните – са изправени пред директно влошаване на стандарта на живот заради решенията на правителството. Не е без значение и че по-малко разходи на домакинствата означава и свиване на приходите от косвени данъци и спад на икономическия растеж по линия на частното потребление.
Всяко повишение на данъчно-осигурителната тежест създава стимули за укриване на данъци и работа без формални договори. Колкото по-висока тежестта, толкова по-силни стимулите. Оценките на АИКБ за размера на сивата икономика[5] сочат застой, но комбинацията от скокообразен ръст на минималната заплата заради обвързването ѝ със средната и повишение на осигурителната тежест е гарантирана рецепта за избутване на все повече работници извън светлия пазар на труда (и към плащане на 0% осигуровка, разбира се). Средносрочно се намаляват и стимулите за труд като цяло; днес имаме рекордно ниска безработица, но следващата криза е зад ъгъла и вероятността отново да се борим за всяко работно място не е нулева.
Какво да правим вместо това? Целта на правителството трябва да е не допълнителното натоварване на работниците в светлата икономика, а максималното разширяване на базата на данъкоплатците чрез свиване на сивите практики – добра мярка би било намаляването на осигуровките, вместо повишаването им. Колкото по-малка е тежестта, толкова по-малка причината да не се плаща и да се укрива доход. Трябва да прекратим и порочната практика да се прави социална политика през пенсиите, което е сред важните причини за огромния дефицит днес, а средносрочно – да мислим за реформа на пенсионния модел в посока на повече лични спестявания, което да разтовари държавния разходо-покривен фонд.
