Рада Якова артист, чийто творчески живот преминава между София и Хага. През 2001 г. се мести във Виена, където учи в един от най-добрите университети по изкуства в Европа – “Die Angewandte”. С дипломата си печели награда за креативност от Scholz and Friend, Цюрих през 2009. Оттогава приема артистичната изява като свой професионален път. Творчеството й е показвано в галерии в Прага, Амстердам, Хага, Ню Йорк, Виена и Лондон, а през 2019 нейната инсталация RedRoom е част от съпътстваща изложба на Венецианското биенале. Живопистта винаги е била нейна страст, а пред последните три години открива и нови форми на художствено изразяване.
Какво провокира родената в България, но живееща между Австрия и Нидерландия, българска художничка да върне машината на времето назад и да потърси корените на стъкларството, което да впише в своя артистичен проект, е отворен въпрос, благодарение на който Рада среща Пламен Кондов – магистър дизайн на стъклото в Нов Български университет и открива нова пресечна точка със своето изкуство.
„Търсех място в България, където да направя поредната си инсталация, този път от издухано стъкло – този бавен, магичен процес, в който човек буквално влага собствения си дъх в изкуството. Оказа се почти невъзможно.След половин година проучване открих, че в момента единственото място у нас е Великотърновскиятуниверситет. Но дори там пещта се включва едва веднъж в годината – само за кратко обучение. Причината е банална, но показателна: липса на средства”.
Провокирана от трудностите по пътя и заличаването на един занаят, който е бил основен преди десетилетия, Рада се заема с възстановяването на връзката между изкуството и стъкларството и с щедрата помощ на Пламен Кондов е на път да финализира своя амбициозен проект, обединяващ визуалното изкуство със стъкларското майсторство.
„Това не е просто занаят, който изчезва. Това е културно наследство, което оставяме да се стопи, без да му обърнем внимание. В страна, богата на традиции и занаяти, няма институция, която да се развълнува от факта, че губим цяло изкуство. Опазването на културното наследство не е лукс, нито прищявка. То е част от идентичноста ни. А когато изчезват умения като стъклодувството, изчезва и част от паметта ни”, коментира Рада.
Проектът „В какво се превръщат мечтите“ е арт инсталация, която си поставя амбициозна задача – да представи на широката публика занаяти, които във времето се предават от човек на човек, и фокусът пада върху ръчно издухване на стъкло. Успоредно с работата върху инсталацията, Рада споделя и дигиталния работен дневник, който проследява реализирането на нейната авторска инсталация.
Първата стъпка в проекта си Рада прави още, когато всичко е драфт във въображението й. „Понякога търсенето на едно изкуство е като археологическа експедиция. Започнах да търся къде в България мога да издухам стъкло – да преживея процеса, в който пясъкът и огънят се превръщат в прозрачна форма, а дъхът на човека става част от предмет, който може да остане столетия. Търсенето се оказа по-трудно, отколкото си представях. В един момент ми предлагаха дори да потърся майстори в Чехия, защото у нас всичко е замряло. Стъклодувството у нас е традиция, която тихо е изчезнала от картата. Работилниците са затворени, фабриките – забравени, а майсторите – все по-малко и без ученици, на които да предадат знанието си. След дълго търсене открих единственото място, където пещта все още съществува – Великотърновския университет. Там стъклодухът още е жив, но само символично. Пещта се включва веднъж в годината. Не защото няма желание, а защото няма средства”.
Пламен Кондов отворил вратите на ателието във Велико Търново и за Рада пътуването в неговия свят оставила незабравими следи. „Един израз, който използва Пламен, докато ми показваше първите стъпки в този занаят, ще остане завинаги в мен –стъклото иска да бъде сфера. В своята природа, стъклото иска да бъде сфера, когато излезе от пещта, то търси съвършената форма. Но, за да се превърне в предмет на изкуството, има нужда от ръка, от движение, от дъх. Без майстор, стъклото остава само материал – без душа”.
В реализацията на проекта си, финансиран от национален фонд “Култура”, Рада открива и още един безценен аспект – опазването на културното наследство. „Това не е нито каприз, нито носталгия. Това е начин да запазим връзката със собствената си история. Защото, когато един занаят изчезне, с него изчезва и знанието за времето, за човека, за начина, по който сме създавали красота. Въпросът не е само в стъклото. Въпросът е в отношението. И ако днес оставяме пещта да мълчи, утре може да открием, че и други изкуства и умения са угаснали необратимо”.
