На юг от Ивайловград е едно от най-странните места в България – село Мандрица. Основано през 17-ти век от албански преселници, родопското селце е съхранило не само езика, но и специфичните високи сгради с просторни салони, каквито няма да срещнете никъде другаде у нас, предава БНР. Повечето от тях са изоставени и се рушат, но между пукнатините и буренясалите стени историята продължава да нашепва спомени от едно славно минало, когато единственото албанско село в България е наброявало над 3000 жители, имало е две училища, линейка, болница, родилен дом, фабрика за газирани напитки и пр.
В златните си години Мандрица е водещ център на пашкулопроизводството. А в салоните на къщите се отглеждали цели армии от копринени буби. Днес селото наброява едва 20-ина възрастни жители, които още говорят на албански. Сред тях е 94-годишната Султана: “Нямаме нито четмо, нито писмо. Ние не знаем да пишем албански. Само един говор имаме. Обаче говорът не ни е като на тях. Ние с тях не можем да се разбираме. И да, вкъщи говорихме на албански. По едно време забранили на дядовците ни, но те пак си говореха на този език вкъщи. После при социализма никой не ни забраняваше. Но тогава в паспорта ни пишеше, че сме “албанци”. После ни писаха “българи”.
“В наши дни единствено жителите на Мандрица и няколко български изселници в отсрещна Гърция владеят това старинно албанско наречие”, обяснява внукът на баба Султана – Антон Христов, който развива туризъм в селото на своите деди. За целта младият мъж сам възстановява стара кирпичена сграда и я превръща в еко къща за гости. Подобно на останалите постройки в района и тя е била проектирана специално за отглеждане на копринени буби.
“На други места също има кирпичени къщи, но точно в този вариант – не. Някои са на по три етажа – казва Антон. – Майсторите са били уникални. В днешно време това нещо трудно може да се направи наново. Основата е от камък, но не е дълбока. Оттам нагоре всичко е дърво и кирпичени тухли. Но те не се пекат, а се правят в калъпи и се сушат на слънце. Само че това е голям масив от работа. Сигурно по 100 човека са работели на къща. Гредите вътре и дървеният материал, също е бил обработван на ръка. Къщите са предназначени за отглеждане на буби, защото поддържат постояна температура и имат естествена вентилация. Хората са живеели в една тясна стаичка. Обикновено на първия етаж са имали обор, вторият етаж бил за бубите, а третият – за стопаните”.
Майсторите от Мандрица използвали различна глина. За мазилките я добивали от наносите на съседната Бяла река и я наричали “бяла мазилка”. А за изготвяне на тухлите извличали глинатана терен, като я смесвали с камъни, за да стане по-здрава. Подът пък се замазвал от кал и кравешка тор – най-добрата изолация срещу студ и жега. Антон е приложил строителните техники на предците си при възстановяването на своята еко къща. А гостите отсядат при него не за комерсиални забавления, а за културен диалог с миналото: “Със сдружение “Мещра” – те са архитекти, правим курсове за работа с глина. Имаме практически занимания и теория. Те си водят теоретичните курсове, но за работата с глината помагаме ние. Курсовете се провеждат тук, хората ги настаняваме в тази къща, за да почувстват атмосферата и се преподават уроци как да се работи с глина, как да се правят тухли, мазилки, шпакловки и т.н.”, казва Антон Христов.
Днес мълчаливите фасади на Мандрица пазят ехото на онези години, когато копринените буби царували из просторните салони, а хората се свивали по ъглите на горните етажи. И макар че голяма част от тези внушителни сгради бавно се предават на времето, в стените им още живее надеждата, че миналото може да вдъхнови бъдещето.
