Той е известен като добряк, с голямо чувство за хумор и дълбока сърдечност. По свой неповторим начин Григор Вачков олицетворява националния ни характер – привидна грубоватост и в същото време – ранимо сърце. В спомена и сърцата на няколко поколения българи завинаги остава незабравимият образ на Гришата и Митко Бомбата. С завладяващо присъствие в 44 наши филма Григор Вачков не спира да бъде наричан народен любимец, който продължава да възхищава и вдъхновява малки и големи.
Роден е на 26 май 1932 г. в село Трънчовица. Завършва Лозаро-винарско училище в Плевен, а после – ВИТИЗ. Веднага е приет на работа в Държавния сатиричен театър, от самото му основаване. Видният артист е награден със Златен медал за мъжка роля като Иван Ефрейторов във филма “Последно лято” (1974 г.). Роля, която му донася и международно признание на фестивала в Сан Ремо, Италия. През 1977 г. отново за мъжка роля получава отличие за играта си във филма “Мъжки времена” на кинофестивала във Варна.
За последно застава пред камерите в лената “Мера според мера”. Но заради внезапен мозъчен удар ролята остава недовършена. Отива си от този свят само на 47 години.
Нека да си спомним за него чрез образите и думите, които ни остави:
“Знаех целия Чудомир наизуст. “Че ти – какво, можеш артист да станеш” – казваха приятелите ми. “Аз! Артист! – недоумявах – едно никакво момче, селско”.
“Хуморът е най-сполучливото средство за самозащита.”
“Киното е много по-масово, по-популярно. Но на мене ми е по-добре и по-леко в театъра. Там е истината – в трите измерения. Там имам възможност да погледна всеки един, да обхвана с очи всичко, да се проверя чрез публиката. А в киното се работи слепешком. Резултатът там се вижда много по-късно, когато вече няма възможност за поправка.”
“Невена Коканова. Тя е чудесен човек. Жалко, че не всички я познават, както аз я познавам. Сътрудничеството ни в театъра с нищо не може да се замени. Такова усещане, такава искреност! Макар че как мога да я отделя от Татяна Лолова, от Стоянка Мутафова – те са големи актриси. Или пък от Кольо Анастасов, Нейчо Попов, Парцалев. Чудесни приятели”.
“Какво би се получило, ако след невероятния успех на “На всеки километър”, където за всички аз съм Митко Бомбата, се явя между хората като един помпозен, високомерен артист? Че нали зрителят веднага ще се огорчи. Обаянието на героя ми ще изчезне. Обратно, то ми е в характера, аз започвам веднага на ти с човека. Той така иска, както е бил с мене, докато ме е гледал на екрана. Навсякъде аз го удрям по рамото: “Е -е-е, какво правиш!” – разговарям приятелски. Стотиците писма, които получавам са вече съвсем друго, те показват, че не греша”.
“Едно момиче от Мездра ми изпрати един обемист тефтер – алманах с 30 въпроса, на които ме молеше да й отговоря. Отговорих й заедно с другите мои колеги. Друго момиче от Стара Загора ме моли така да и пиша писмата, че да ги получава винаги в четвъртък. Едно дете от Хасково ми изпрати бурканче със сладко от портокалови кори. А над писмото на ученици от Девин плакахме като деца: “Скъпи другарю Вачков, ми пишеха те. – Научихме, че сте болен от бъбречна болест и нашият клас Ви изпраща боровинков сок”. Изпратиха ми няколко пъти. Аз го изпих с огромна вяра. Тази тяхна чистота не може да не ми помогне”.
“Аз имам един идеал, един път – на народностното, истинското, земното. Всичко това е споено с един хубав поглед в бъдещето, с чувство за утре, за вдруги ден”.
