
София посреща Освобождението разпростряна приблизително върху територията на днешния си център и обградена с хендек – отбранителен ров от 1828 г., който през 70-те години на по-миналия век е бил вече доста занемарен. На запад градът стигал до днешния булевард “Христо Ботев”, а на юг – до ул. “Гургулят”. Това прави площ от почти 2,8 кв. клм. от които обаче само 70% са застроени.

Гледан отдалеч градът имал привлекателен вид, тъй като е разположен в центъра на равнина, обградена отвсякъде с планини и китни градини. В покрайнините му били пръснати различни гробища, в повечето случаи турски, а на няколко места все още личали основите на каменните стени, останали от времето на средновековен Средец.

Вътрешният вид на София обаче не правил добро впечатление. Инфраструктурата била изключително слабо развита. Почти целият град бил насечен от малки и тясни калдъръмени улички, които често завършвали в оградата на нечий двор, а зимно време заради прословутата софийска кал, голяма част от тях били буквално непроходими. В огромната си част постройките са едноетажни, предимно дървени, измазани отвън с глина. Разбира се, тук-там се срещали и по-високи, но те били на местните османски велможи и в повечето случаи заградени с високи дувари, които скривали гледката към тях.

Население
В навечерието на Освобождението населението на бъдещата българска столица е било 11 694 души, от които 6560 – българи, 3583 – евреи, 839 – турци, 757 – цигани. Любопитна подробност е, че до края на 50-те години турците са мнозинство, но след Кримската война (1853-1856) числото на българите бързо нараства и към началото на 70-те години те стават доминираща националност.
Вероятно по инерция, останала още от предишните векове към 1878 г. близо 3/4 от застроената площ на София е принадлежала на турци и едва 1/4 на българи, цигани, евреи и роми. Българите са били съсредоточени основно в западните части, докато турците преобладавали в северните, южните и източните части.

Останалите народности като евреи, роми и арменци били скупчени в малки квартали от по няколко улички. В самия център, край днешния ЦУМ живеели евреите, а арменците били струпали в няколко малки сокаци покрай днешната сграда на НАТФИЗ. Циганите пък често променяли своето местонахождение, но най-много предпочитали да живеят изолирано в северните райони.
По онова време реката играла важна роля в живота на софиянци.
Покрай нея те изкарвали своите животни, играли хора, събирали се вечер. А в покрайнините имало няколко тепавици, на които се перели. През Възраждането София била пресичана от една река и няколко по-малки вади. През северната периферия минавала Владайската река, наричана от турците Канлъдере. От нея се отделяла вада – Чукурска или Чукурлийска река, наричана още и Елешница. Тя навлизала в градската територия от югозапад и задвижвала Вайсовата воденица, намираща се в близост до днешната МВР болница на бул. Скобелев.

Хановете – остатък от предосвобожденска София

Едни от най-колоритните постройки в предосвобожденска София били хановете. По традиция повечето от тях се издигали в централните градски райони, където било съсредоточието на всички занаяти и въобще на целия градски живот.
Боюк хан бил един от най-големите ханове през XIX в. в града. Намирал се в близост до несъществуващия от 1944 г. пасаж “Свети Никола” и стария Бит пазар.
Чохаджийският хан се намирал на бившата ул. “Дрин” – до източната страна на ул. “Търговска” на мястото на по-сетнешния хотел “Берлин”, където днес се издига сградата на административната част на ЦУМ.
Кючук хан се помещавал до мютесарифския конак, а Ески хан бил разположен между Баня баши джамия и Боюк хан зад мястото на построения по-късно хотел “Македония”. С Таш хан пък започвала днешната ул. “Пиротска”.

Друга значима обществена постойка била часовниковата кула, която се издигала на мястото, където днес е Централния държавен архив, на пресечката на улиците “Малко Търново” и “Московска”. След Освобождението тя е съборена, но по-късно отново е вдигната, този път като част от елитна жилищна сграда.
Всички тези сгради обаче били част от османското архитектурно наследство по нашите земи. Българите, които били подопечен народ, нямали право на подобни внушителни постройки. Единствените изключения били страноприемниците (или хановете), притежание на богати нашенци. Сред най-популярните от тях бил ханът на хаджи Мано (на мястото на сегашните улици “Веслец”, Искър и Сердика), ханът при къщата на бъдещия

следосвобожденски кмет Димитър Трайкович (на западната страна на бул. “Витоша” до площад Св. Неделя),
- Кацигра хан или т.нар. Златишки хан – днес автосервиз в началото на ул. Искър, от южната страна на който е “черницата на Левски”, запазена и до наши дни.

Религиозният живот на София
Почти всички пътешественици през XVIII и ХIХ в. отбелязват големия брой джамии в града. Именно те придавали на предосвобожденска София характерен ориенталски облик. По приблизителни данни на територията на днешната ни столица е имало около 150 джамии, но безспорно една от най-забележителните постройки в бил конакът на бейлербея, който се издигал в северната част на сегашната Градска градина. Въпросната сграда била изпепелена от пожар през 1816 г., но години по-късно, през 1873 г. е отново възстановена. След 1878 г. е преустроена в Княжеския дворец.

Черквите в София са били струпани в градския център, където била старата българска махала”Варош”, по-късно заселена с евреи. Там средищно място заемал храмът “Св. Неделя”, познат на старите софиянци като “Свети Крал”. Арменската черква пък се намирала в съседство със “Св. Петка стара”, в двора на днешната митрополия, а главната еврейска синагога се издигала в началото на бул. “Дондуков”, от северната му страна – там, където днес е северната страна на Ларгото.
По правило гробищата се намирали извън очертанията на града. Българите погребвали своите покойници на мястото на сегашната сграда на Министерство на земеделието на бул. “Христо Ботев”, а евреите имали сравнително малки гробища югозападно от тях – там, където днес минава бул. Дамян Груев.
Очаквайте продължение…








