117 години от смъртта на македонската Райна княгиня

През есента на далечната 1899 г. една човешка трагедия разтърсва поданиците на няколко балкански държави. Хиляди хора в България, Османската империя и Княжество Сърбия са потресени от кончината на днес една почти непозната жена – македонската българка Екатерина Симидчиева.

Екатерина Симидчиева е родена в град Скопие през 1872 г. Завършва Солунската българска Девическа гимназия, след което заминава за североизточния македонски град Куманово. Там става учителка в местното българско екзархийско училище. Основава женско дружество и започва да развива усилена обществена дейност. Омъжва се за Георги Авксентиев – син на богат и влиятелен българин от града. На годишния акт на училището пред турския валия вместо даденото й стихотворение тя изрича бунтовни слова. Не след дълго е привлечена в редовете на ВМОРО от Гьорче Петров. Документите и спомените на дейците на организацията от този период сочат, че Симидчиева е била използвана предимно като куриер.

Последните години на ХIX в. в Македония са време на ожесточени борби между българи, сърби/сърбомани* и гърци. Всички се борят за надмощие над останалите. Заради приблизително еднаквото си разстояние до Сърбия и България град Куманово става арена на многобройни междуетнически конфликти.

През втората половина на 90-те години, благодарение на подкупите сред местните османски велможи, сърбите в Куманово започват да набират сила. Срещу българите се обявяват и  гъркоманите – няколко десетки куцовлашки семейства, който са готови да се съюзят и с дявола, само и само да не бъдат с българите… През лятото на 1899 г. ескалацията на напрежението в града достига своя апогей.

В Куманово сърбоманите разполагат с влиянието на прословутия епитроп “папа” Димитрия Младенович, който не крие симпатиите си към Белград. Старият патриаршист не пропуска момент, в който да не покаже гордостта си от това, че е “южносърбиянец”. Неслучайно в спомените на съвремениците си той е запомнен и със словата: “Когато севернякот задуха, Србия се буньи и за бой се спрема“.

Белградските агенти забраняват на сърбоманите от околните богати села дори да посещават българските магазини. Съгласно търговския бойкот, те трябвало да пазаруват само от няколко сръбски търговци, отворили междувременно дюкяни в старата чаршия. Но и тази своеобразна война не може да пречупи българския дух на мнозинството от гражданите. За да ги изтикат от обществено значимите дела и да омаловажи тяхното влияние при взимането на важни решения, дейците на сръбската пропаганда предприемат поредния си акт – с разрешението на турските власти обсебват църковен имот, принадлежал на местната българска общност.  Това поражда вълна от остро недоволство сред българите, начело на които застава бременната Екатерина Симидчиева. За една нощ учителката сформира организация и извежда десетки жени на протест на централния градски площад. Пред изумените погледи на мнозина тя заявява: „Ние сме на бащинията си. Оттук никой няма право да ни изпъди.”

На 24 август напрежението в града ескалира. Местните българки, водени от безстрашната Екатерина, влизат в църковната нива, където преди това е поставен основният камък на сърбоманския храм и разрушават положените основи. Османската власт веднага реагира и изпраща подразделение с въоръжени войници, чиято задача е да изтласкат извън рамките на имота негодуващите българки. Пристигналите войници изпадат в неведение как да изкарат от мястото разярените жени, надяват малки ножове на върха на пушките си и с тях успяват до края на деня да освободят църковната нива. При станалите стълкновения обаче мнозина жени са ранени. Най-много пострадва обаче предводителката на народното недоволство-учителката Екатерина. Тя е тежко ранена в корема от удар с приклад. Няколко дни по-късно помята и от предизвиканите усложнения на 2 септември умира.

Вестта за кончината й бързо се разпространява в съседните страни. Хиляди хора от България, Сърбия и Османската империя искрено тъгуват за случилото се и съжаляват за рано погубения човешки живот. Очаквано, най-силен е отзвукът в България. Само месец след смъртта  – на 3 октомври, в София се учредява Женско македоно-одринско благотворително дружество, носещо нейното име, а из цялата страна се провеждат протести и панихиди. На 19 октомври 1899 г. такъв акт се устройва и в Дупница. Вестник „Реформи” отбелязва тази патриотична проява на дупничани така: „По инициатива на женското и македонското дружество в града ни със знамена начело и с участие на чиновничеството, учителското тяло, ученици и многоброен народ в двора на черквата „Св. Георги”, се отслужи панихида за упокой на душата на кумановската героиня Екатерина Симидчиева”.

Покрусен от станалото, Иван Вазов написва стихотворението „Героиня“, което посвещава на Екатерина Симидчиева.

Героиня

Иван Вазов, София, 1899 г.

През следващите десетилетия героизмът на Екатерина Симитчиева не остава в забвение, а вдъхновява цяла една генерация българки. Румяна Конева пише:

„Нейната саможертва се превръща в символ на женското движение за освобождение на българите в Македония. През ноември 1899 г женският клуб в Пловдив открива подписка за построяването на паметник на Симидчиева, а през лятото на 1900 г. издава сборник в нейна памет. Много женски благотворителни и просветни дружества в страната и столицата изпращат парични помощи на ВМОК, а участващите в тях жени изявяват желание да се запишат за членки на македоно-одринските дружества. В края на септември, през целия месец октомври и началото на ноември в редица градове на страната се отслужват панихиди за Е. Симидчиева. Иници­атори и организатори на свойствената за това време форма на обществена изява са началните, основните и гимназиалните учителки в страната, местни­те женски благотворителни и просветни дружества и специално създадените за случая инициативни дамски комитети. Резултатът е предимно в две важни за революцията посоки: включване на все повече жени за членове на македоно-одринските комитети и основава­не на нови, отделни женски македоно-одрински дружества”, завършва Конева.

*сърбомани – българи, които имат сръбско самосъзнание