“Да се оставят българите да се удавят в своето собствено блато” – така формулира югославската стратегия спрямо България в навечерието на Деветнадесетомайския преврат Ика Панич, един от най-добре запознатите с родната политическа действителност сръбски офицери.
След края на Първата световна война на запад от България се създава една мегадържава – Кралство на сърби, хървати и словенци, която по-късно под името “Югославия” става генератор на редица проблеми в Западната част на Балканския полуостров. Но и не само там…
Кратък поглед в българските архиви показва, че 15 години след своето основаване, същата тази държава разполага с една от най-мощните шпионски мрежи у нас. В тази си дейност тя е подпомагана от съветското и френското разузнавания. В София тя се ръководи директно от югославското посолство. През 1934 г. начело на резидентурата е полковник Груйчич, а година по-късно на негово място идва прословутият сръбски националист Дража Михайлович. По същото време третият по важност човек в тази дейност е журналистът Коста Крайшумович, който като кореспондент на два белградски вестника има възможност да обикаля навсякъде у нас. Сумата, която югославската държава заделя за своите агенти у нас набъбва всяка година. Така в средата на 30-те години на миналия век бюджетът на резидентурата достига баснословните 50 000 долара месечно. “Хората, с които сръбското разузнаване е най-тясно свързано, са някои земеделски водачи около Г. М. Димитров и Коста Тодоров, кръгът на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, протогеровистите Лев Главинчев и Перо Шанданов, социалистът Димо Казасов”, пише режисьорът Костадин Бонев, който в продължение на няколко години основно проучва действията на югославската страна у нас.
