На днешния ден преди 25 г. този свят напуска незабравимият актьор Георги Георгиев – Гец. От дете заживява с неповторимата атмосфера на местното читалище и на ентусиастите-самодейци и съвсем логично след завършване на еленската гимназия заминава за София. Кандидатства във ВИТИЗ през 1947 г. Приет е едва на третия път, като междувременно работи като журналист. Учи в института до 1954 г., след което попада в трупата на Народния театър „Иван Вазов”, на чиято сцена играе до пенсионирането си през 1992 г.
Още като студент дебютира в киното с малка роля в “Утро над родината”. Тогава той е само Георги Георгиев, Гец по-късно ще измисли колегата му Димитър Бочев, тъй като в родния му край така наричали мъжете с името Георги.
Неповторими образи Гец създава във филми като: “А бяхме млади”, “Осмият”, “Зарево над Драва”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат”.
С над 70-те си роли в театъра, над 60 в киното и поне още толкова в телевизионния театър, Гец е абсолютен рекордьор по награди в българското кино. Осем пъти е носител на приза за най-добра мъжка роля. На Московския кинофестивал през 1974 г. е отличен с такава награда за образа на Йордан в “Селянинът с колелото”.
Да си спомним негови думи, останали в мъдростта на времето:
Не помня кога съм започнал да играя. Трябва да съм бил 7 – 8 годишен. И така ми беше влязъл театърът под кожата, че още в гимназията вече имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена, барон Скарпия в „Тоска”.
За постигане на успеха са нужни съответни природни данни, качества за професията, която си избира човек, и … труд.
В това е най-голямата ценност на театъра като специфика: възможността на зрителят да присъства при раждането на образа, да участва в неговите преживявания.
Актьорът не е самостоятелен творец. Неговите успехи или неуспехи са винаги свързани с работата на целия колектив. Изграждайки своя образ, всеки от нас се отнася с внимание и грижа към проблемите на останалите, защото знае, че соловото изпълнение никога не гарантира успех на премиерата.
Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се ако има време и за тях…
Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едно от най-дългите пътувания. То е изкуство, защото човек не стои на едно място, изменя се непрекъснато, изменя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подходяща професия до голяма степен улеснява човека в разкриването на заключените у него възможности.
