"История славянобългарска" е първото възрожденско (на просвещението) произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир в периода 1760 – 1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански.
Свети Софроний Врачански, известен и със светското си име поп Стойко Владиславов, а по-късно Врачански епископ, е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Св. Паисий Хилендарски. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата между двамата през 1765 година в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Софроний завършва преписа на 29 януари 1765 г.
![]()
"История славянобългарска" се приема символично за начало на Българското възраждане. Творбата с право е определяна като важен подтик за формиране на българското национално съзнание. По време на дългите години на Османско владичество народът ни загубва чувството си за общност. В забрава остават големите български царе и величественото ни минало. Това първо възрожденско произведение по естествен път се превръща в отправна точка за българската историография, чието основно достойноство е духовната възвишеност на българския народ.
Понастоящем четивото се съхранява в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София.









