Той вярва, че онова, което ни обединява, освен език, традиции и наследство, е любовта. Убеден е, че самотата е романтичен убиец, а сблъсъкът между поколенията сам по себе си е вечна тема, генератор на изкуство и философски дебати. Мечтая за безкрайно щастие. Разсмива го глупостта, но признава, че и плаче заради нея. Знае и вярва убедено, че емпатията ще спаси света. Той е Зафир Раджаб, а последният му режисьорски шедьовър е “ПЛЕМЕ”, който този месец може да бъде видян на 10 и 29 февруари в Театър “Българска армия”.
Как се роди идеята за „ПЛЕМЕ“?
Намерих текста преди година и половина, почувствах го изключително близък, развълнува ме веднага. Още при първия прочит видях спектакъла като на филм в главата си. По това време имах отправена покана от Театър “Българска Армия”, в лицето на неговия директор – Мирослав Пашов, и реших, че този театър е дом за моето “ПЛЕМЕ”.
Драматург на “ПЛЕМЕ” е Нина Рейн – по майчина линия правнучка на големия руски писател Борис Пастернак. В тази връзка, важен ли е мостът между културите, между поколенията, когато сред обществата има все повече разделителни линии?
Абсолютно задължителен е, а разделителни линии винаги е имало, просто контекстът е различен.
Симеон Дамянов и Луизабел Николова в продължение на няколко месеца изучават езика на жестовете, за да влязат в ролите си. Кои бяха най-големите предизвикателства по този път?
И двамата положиха неистови усилия в тази посока, с помощта на Борис Бъндев, Александър Калинов и Радослав Борисов – STRAY SHEEP, започнаха общ курс за усвояване на основите на жестовия език още през месец септември, след това продължиха своята индивидуална работа в репетиционния процес. Истината е, че Луизабел и Симеон са доста мощни и рефлективни актьори, бързо усвояваха и бързо напредваха, така че единственото предизвикателство, поне за мен, беше да подредя компонентите на спектакъла максимално бързо, за да се чувстват те комфортно в това, което правят.
Изборът ви на актьори се е спрял още на Стефка Янорова, Георги Кадурин, Ели Колева и Ясен Атанасов. Как се случи всичко?
Докато четях пиесата за пръв път, прозираха лицата на актьорите през страниците и редовете, може да звучи леко романтизирано – захаросано, но е факт, не за пръв път ми се случва. Вярвам в това си вътрешно усещане, нямам обяснение за него. Слава Богу, инстинктът ми не ме подведе. Познавах Стефка Янорова и Георги Кадурин от малкия и големия екран, от сцената, имах огромното желание да се срещна и да работя с тях, да науча нещо ново, за щастие имах този късмет. Ясен Атанасов и Ели Колева познавах задочно, от Академията, имах поглед върху тях, а и онова вътрешно чувство след първия прочит не ми даваше мира. Спокойно мога да кажа, че имах щастието да работя с тези безспорно талантливи актьори. В този ред на мисли, искам да спомена и изключителните Анна Стоянова – помощник режисьора, Анета Ангелова – консултант текст. Моите партньори в цялото това начинание – преводачът Сава Драгунчев, сценографът и костюмограф на спектакъла Елис Вели и композиторът Ян Руменин, едни безкрайно талантливи хора, с които имам удоволствието да работя за пореден път – Dream TEAM.
Кои въпроси съвременният човек си задава непрекъснато?
За какво съм тук? Какво се случва с живота ми? Накъде отивам?
Съвременният свят често ставаме жертви на невниманието на заобикалящите ни хора, най-лошото е, че и ние се превръщаме в тях. Вашият спектакъл е своеобразно огледало на тези процеси. Това ли е ролята на изкуството – да онагледява, да ни провокираме да осъзнаваме истини, да ни променя, спасява, проебразява?
Не знам каква е ролята на изкуството, едно знам със сигурност, искам да създавам такива спектакли, които оставят свобода на зрителя да се чувства така, както той избере спрямо това, което гледа. Смятам, че “ПЛЕМЕ” постига този резултат или поне се надявам.
Спектакълът пресъздава живота такъв какъвто е. А той какъв е за вас – като актьор, режисьор, зрител, мъж, българин, сириец?
Сложен въпрос, комплексен, като в пиесата, от всичко по-малко, а понякога от всичко по-много. Обичам живота! Обичам живота си с всичките му компоненти, трудностите, болката, огорчението, надеждата, приятелствата, срещите, любовта и т.н.
Какво е онова, което обединява племето, освен език, традиции, наследство?
Любовта.
Можем ли да съществуваме пълноценно извън племето?
Не мисля, самотата е романтичен убиец.
Сблъсъкът между поколенията, между родители – деца, винаги ли е продуктивен?
Този сблъсък сам по себе си е вечна тема, генератор на изкуство и философски дебати.
