Ученичката. Този прякор получи съвсем заслужено 75-годишната Лиляна Михайлова от симитлийското село Крупник. Спечели си го не с отличен успех и натрупани куп знания на стари години, а с хъса си да се учи на четмо и писмо на преклонна възраст. И да докаже мисълта на човек, за който не е чувала.
Третият президент на САЩ Томас Джеферсън казва преди повече от 2 века: Никога не е късно да се учим. Бабата показа, че и в училището няма стари и млади. Важно е да имаш желание за знания и да се опиташ да ги придобиеш.
Сигурно е обаче, че няма да е част от бъдещия „Университет на третата възраст”, ако идеята на образователния ни министър Тодор Танев някога вземе, че се осъществи. Не е заради липсата на мерак да учи още, но са я налегнали болежки – хипертоник е, зрението й е отслабнало, краката вече не я държат. Но с умиление си спомня за ученическите си дни в СОУ „Св. св. Кирил и Методий”. За времето от април до септември миналата година, когато прекрачвала първа прага на школото…
„Сбъднах детската си мечта да седна на ученически чин и да уча. Някога много ме бе яд, че майка не ме пусна да ходя на училище с връстниците си. Трябваше да се грижа за по-малките си братя и сестри. Но ми излезе късметът, макар и на стари години”, реди развълнуваната пенсионерка. Всеки ден по време на обучението си тръгвала в ранния следобед от ромската махала към училището. Чувала задявките на комшиите, виждала ехидните им усмивки, но нищо не могло да я спре по пътя й към училището. Подпирала се с тояжката, трудно изминавала разстоянието от над 1 километър до школото.
Заради мерака си да учи не усещала нито болки в краката, нито умора. Пристигала цял час преди учебните занятия, посядала до чешмата, за да си поеме дъх. „В класната стая сядах винаги на първия чин в средната редица. За да виждам и да чувам най-добре какво казват учителките. Преподавателките бяха много внимателни с нас, помагаха ни, без тях нямаше как да успеем. Не се срамувах, че съученици ми бяха млади хора, които можеха да са ми внуци, че и правнуци. В един клас бях със сина си Анатоли, с внучката си Ася. Правнукът ми пък учеше редовно в трети клас по същото време”, разказва с умиление за отминалите ученически дни възрастната ученичка.
Тогава тя се чувствала полезна на себе си. Имала една основна цел – да научи азбуката, да може да се подписва, да чете. Признава, че с математиката й било трудно. Но и смятането усвоила донякъде. Учила с останалите отдавна пораснали ученици още два предмета – „Човекът и природата” и „Човекът и обществото”.
„Беше чудно време моето ученичество. Чувствах се прекрасно. С нетърпение чаках да дойде следващия ден, за да поема към школото. А сега тази тръпка ми липсва много. Да ми кажат, че пак може да ме запишат, ще се подпиша с двете си ръце. Че в момента живея от пенсия до пенсия. То пък и една пенсия – 150 лева”, пали се баба Лиляна. Гордее се, че вече може да се подписва, знае буквите на имената си, дори да чете отделни думи умее. Но пустите очи вече не „държат”, жалва се пенсионерката. Уверява, че знае наизуст азбуката.
И започва повече от сигурно с „А,Б,В,Г,Д,Е,Ж,З,И,Й”. Тук обаче и „бягат” няколко букви, но пък финалът й също е силен – „Ш,Щ,Ъ,ь,Ю,Я”. „Мога и да пиша буквите, но бавно и разкрачено”, споделя тя и демонстрира уменията си с нейните инициали „Л” и „М”. „Много ми беше интересно, много ми беше хубаво да се уча.
Отсъствах само веднъж за 7 дни, защото бях болна. Не крия, че ни даваха по 4 лева на ден. Но не съм била там за тези пари, то за нищо не стигат. Не парите, а знанието е от значение. Не се лакомя за повече, пенсийката ми стига”, казва още най-възрастната ученичка в село Крупник. Радва се, че вече не слага палеца си под документите, а своя подпис.
„Всичките си 10 деца съм пращала на училище. Някои обаче не ходеха. Сега това повтарям на внуци и правнуци – да учат, за да сполучат. Няма нищо по-хубаво от знанието. Само така могат да излязат от махалата, да се реализират. Най-малката Камелия завърши осми клас. Шивачка е в Благоевград, наскоро от фирмата я пратиха в Англия, защото е много добра и съвестна работничка. Давам я за пример на малките, гордея се с нея”, казва Лиляна Михайлова.
Тя не вярвала, че някога ще стане ученичка. През целия си живот не забравила сълзите, които проляла заради забраната на майка й да ходи на училище. Но не само никога не е късно да станеш за резил, но никога не е късно да станеш и за пример. Щом много искаш да учиш, няма какво да те спре.
Благодарна е на учителите, които с много търпение и любов помагали не само на нея, но и на другите й съученици. Всички я уважавали и подкрепяли, тъй като била най-възрастната в класа.
„Без тяхната подкрепа нямаше да успея да завърша това учене. И да се сдобия с удостоверение, че съм чевъртокласничка. Скрила съм документа на тайно място, за да не го намерят хлапетата и да го съсипят. Като го получих, се радвах така, както при появата на бял свят на децата, внуците и правнуците”, твърди баба Лиляна, но е категорична, че иска да е изключение, а не правило нейният пример. Защото е важно децата да ходят на училище, а не на чиновете да сядат първолаци с мустаци.
„Ученето на стари години си е мъка, макар че го правех с огромно желание. Да ходят на училище хлапетата, че като пораснат да гледат семейства и да работят, а да не сричат азбуката”, допълва Ученичката от Крупник.
