
Професор Ивайло Христов е роден на 10 декември 1955 година в София. Завършва ВИТИЗ през 1980 г. в класа по актьорско майсторство на проф. Сашо Стоянов. По разпределение работи в Държавния театър в Сливен до 1985 г., а след 1986 г. е в Театъра на българската армия. Играе и на сцената на столичния “Театър 199”, където поставя и като режисьор. Играл е в пиесите „Нощно съжителство“, „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“, „Носорози“, „В очакване на Годо“, „Гувернант“, „Вишнева градина“, „Женитба“, „Секс, наркотици и рокендрол“ и др. Като режисьор е поставял пиесите „Човешки глас“, „Случайната смърт на един анархист“, „Секс, наркотици и рокендрол“, „Подземни тайни“ и „Нощта на рокендрола“. В НАТФИЗ, където е асистент от 1992 г. в класа на проф. Стефан Данаилов, е поставял пиесите „Опера за три гроша“ и „Буре барут“. Като един от основателите на театралната награда “Аскеер” е реализирал документалния филм „Аскеер“92 като режисьор и сценарист. С него разговаряме за съвременното българско кино, за киногилдията и за отношението на държавата към хората на духа.
– Проф. Христов, много се изговори и изписа за последния ви филм “Каръци”. Чувствате ли се удовлетворен от отзивите досега?
– Наистина е така. За “Каръци” излязоха страшно много коментари. И онова, което най-много ме радва, е, че в огромната си част те са изключително позитивни. А това за днешното ни кино е много рядко срещано.
– Като заговорихме за филми, вие участвате и в “Жажда”, който предстой да излезе в най-скоро време по кината. Какви са очакванията ви?
– Мога само да кажа на какво се надявам. Надявам се филмът да се посрещне добре от кинокритиката, да се радва на добро разпространение у нас и не на последно място – да получи много награди. Защото това ще стимулира колегите, за част от които това е първият филм в кариерата им.
– Като артист, който има зад гърба си богат репертоар от десетки роли в телевизията и театъра преди и след 10-ти ноември, как ще коментирате днешното българско кино?
– Смятам, че е неразумно и лишено от смисъл да правим сравнение между киното днес и киното отпреди 25 години. Тогава всички филми, артисти, въобще всичко бе държавно, а днес не е така. Днес хората на културата, освен че трябва да “произвеждат” духовни блага, трябва да се грижат и за своето, и на семействата им оцеляване. Докато преди 1989 г. второто беше като цяло подсигурено.
А що се касае конкретно до въпроса ви ще ви кажа, че и днес излизат много добри български филми. Индикация за това са множеството награди, които получиха напоследък поне дузина наши кинотворби. Изключително позитивно е, че нашите режисьори, сценаристи и въобще артисти, са широко отворени за света. Те са запознати с най-новите световни тенденции и не се страхуват да прилагат някои от тях и у нас.
– Кои са любимите ви български филми от последното десетилетие?
– О, много са. Аз обаче много бързо забравям имена и затова не мога да ви кажа конкретно заглавие. Но за сметка на това мога да говоря с часове за отделни епизоди и сцени, които са ми направили силно впечатление. Такива съм срещал сигурно във всеки втори наш филм от последните години.
– А кое, според вас, е “златното време” на киноиндустрията?
– За мен голямото кино в световен мащаб се правеше през 60-те и 70-те години на миналия век.
– Вие сте дългогодишен преподавател в НАТФИЗ. Забелязвате ли някаква разлика в нивото на студентите преди 1989 г. и сега?
– Не. Талантът винаги намира място и начин да се прояви. И днес от Театралната ни академия излизат много качествени и добре подготвени кадри. Лошото е обаче какво ще се случи след това с тях. Дали ще имат възможност да доразвият този талант и тези знания…
– Кое е най-ценното нещо, на което учите вашите студенти?
– О, това е въпрос, който трябва да отправите не към мен, а към моите ученици… Но, може би онова, което се опитвам да им кажа е никога да не престават да се развиват. Талантът без да се обогатява, залинява. Добре е понякога да си припомняме старата максима, че човек се учи цял живот.
– През последните години нееднократно заявявахте, че не сте доволен от отношението на държавата към театъра и въобще към културата. Промени ли се нещо през последните година-две, след като през 2013 г. много ваши колеги излязоха на улицата и поискаха генерална промяна в отношението на политическата ни класа към културата?
– О, за съжаление не виждам такива индикации. Вече толкова години изкуството и културата в тази страна не се подпомагат. Държавата продължава и в момента да им бъде длъжник.








