Актьорът Георги Мамалев е роден на 5 август 1952 г. в ямболското село Мамарчево. Завършва ВИТИЗ през 1977 г. в класа на проф. Енчо Халачев. От есента на същата година е в трупата на Народния театър. Има десетки театрални и филмови роли. През 90-те години на миналия век заедно с Павел Попандов, Велко Кънев, Чочо Попйорданов, Антон Радичев и Мария Сапунджиева създават култовото телевизионно предаване Клуб “НЛО”. Женен, с двама сина и една внучка.
– Г-н Мамалев, днес е 1-ви април, Ден на шегата. Коя е най-комичната случка, която сте преживял на театрална сцена?
– О, много са. Почти колкото и представленията, та даже и повече… Никога няма да забравя едно мое участие в “Сатирата”. Не си спомням точно постановката, в която играех, но в съзнанието ми се е запечатал един зрител, който по време на поредното представление стана от стола си и през смях ме помоли: “Мамалев, спри, ще получим инфаркт от смях”. Можете да си представите какво се случи в салона след тази реплика…
– Вие сте един от най-популярните ни комедийни актьори. Кога за последен път разсмяхте публиката?
– Снощи беше. По време на представлението ми “Какво става?” в Студио 5 на НДК (следващата постановка е на 8-ми април, на същата сцена) забелязах как хората искрено се забавляват и това ми достави огромна радост.
– Намислили ли сте с каква шега ще изненадате близките си на 1-ви април?
– Не, ще разчитам на импровизацията. Но вероятно ще бъде нещо, което дълго време след това ще ни кара да се усмихваме.
– Кои са вашите учители на театралната сцена?
– Много са, но наистина незабравими моменти съм имал с Калоянчев, Парцалев, Боян Иванов…
– Вие сте от поколение, което преживя няколко политически строя. Смятате ли, че в днешно време политиците ни лъжат по-малко от онези, които управляваха страната ни по времето на комунизма?
– Не, не смятам. Но тогава официално шегите ги пускаше само един, сещате се кой. Докато днес някои хора в парламента като че ли само това правят. Ще ви издам една тайна: Най-опасни са онези шегаджии, които вършат глупости.
– Доколкото разбирам не сте особено възхитен от театралната реформа. Какво ви е мнението за случващото се във вашата гилдия?
– Да ви кажа, аз не съм много добре запознат с конкретните искания, но няма какво да крия – заставам изцяло зад настояванията за увеличаване на възнагражденията. В крайна сметка не може държавата пет години да храни студенти, на които най-накрая им дава по една минимална заплата и след това ги оставя сами да се оправят. Така през последните години сигурно са погубени десетки таланти.
А що се касае до закриването на театрите, за което непрекъснато се говори, мен това е признак на безпомощност, на слабост и на некадърност. Човек който унищожава духовността е господин Никой. Той не трябва да притежава нито име, нито някакви титли.
– Заговорихме за младата генерация. А Вие, г-н Мамалев, като млад актьор какви мечти имахте?
– Когато влязох в НАТФИЗ исках хората само да ме запомнят. Ако може по някакъв начин да се отличавам от другите. Но това е част от нашата професия.
– Кои са любимите ви екранни партньори?
– Сега, като се обръщам назад, равносметката ми е, че с най-голямо удоволствие съм играл сред колегите си от НЛО – с Велко, с Чочо, с Антон, с Мария. Благодаря на съдбата, че ми даде възможност повече от 10 години да бъда с тези хора.
– Какво ще кажете за младата генерация актьори? Има ли някой, който да ви харесва, да ви прави силно впечатление?
– Да, разбира се. От по-младите мога да посоча например Юлиан Вергов, Захари Бахаров и един Владо Карамазов. Те са изключителни, великолепни актьори!
– Смятате ли, че съвременното ни кино се намира в подем?
– Да, смятам че особено през последните години има много неща, с които може да се похвалим. Вижте само наградите от международни конкурси. Всяка година поне 3-4 наши филма се завръщат отличени от световните кинофестивали.
– Вие гостувате често на театралните сцени в страната. Къде смятате, че местните власти обръщат сериозно внимание на театъра и въобще на културата?
– Няколко са местата, където си личи, че кметовете имат по-специално отношение към културата и в частност, към театрите. Това са Бургас, Варна и Стара Загора. Особено за последния град мога да кажа, че явно там кметът Живко Тодоров си разбира от работата. Хората са доволни, усмихнати, улиците са чисти, навсякъде е толкова зелено и красиво. Ще ви кажа обаче и една моя болка – Пловдив. Този град винаги се е отличавал със своята култура, със своя духовен живот. И не мога да преглътна факта, че днес няма театрална сцена. А актьорите там го заслужават. Сред тях има наистина страхотни таланти. Сред останалите по-малки населени места ще посоча и Пазарджик. Там също се играе качествен театър. Напоследък ми прави впечатление, че като че ли все по-голяма става разликата между Северна и Южна България. Южната част на страната ни се развива по-интензивно, там има много по-голямо производство, търговия, туризъм. И неминуемо тези неща рефлектират и върху културния им живот.
Гласувайте в конкурса „Кмет на месеца“ ТУК
