Снежи Кежева е на 63 години и е вдъхновител на кампанията „Великден за всеки“, с която националният омбудсман Мая Манолова събра над 1 млн.лв. Средствата се разпределиха между възрастни хора, нуждаещи се от финансова подкрепа, като около 650 000 лв. са под формата на пари и 350 000 лв. са ваучери за хранителни продукти.
Снежи и съпругът й са с увреждания – тя е прикована към инвалидния стол, а той не чува. Общата сума от пенсиите им е малко над 400 лв., които едва стигат за покриване на ежедневните им нужди. След като разбира за предстоящото решение за Великден да бъдат давани добавки на пенсионерите с таван до 300лв. с всички добавки,тя се свързва с г-жа Манолово във Фейсбук.
Кежева моли при предстоящата приемна в Плевен с граждани, омбудсманът да я посети в дома й. Двете се срещат, за да поговорят за проблемите на възрастните и на хората в неравностойно положение. Така се ражда „Великден за всеки“.
-Г-жо Кежева, Вие се обърнахте с писмо към омбудсмана Мая Манолова. Какво Ви подтикна да направите това и какво й написахте?
-Разговорът беше свързан с това, че надвишавам лимита на доходите, необходим, за да получавам коледни и великденски надбавки към пенсията си. Той е 300 лв, а аз взимам 301,32 лв. Заради 1 лев и 32 ст. съм лишена от правото да бъда подпомагана, поне минимално, от държавата по празниците. Това е инвалидната ми пенсия, нямам друга, това е целият ми доход,който включва добавката за чужда помощ. По принцип тази добавка се изключва като доход на човек с увреждане….
Умножени за цялата година, тези лев и малко правят около 15 лв, които взимам над прага за социално подпомагане. За Коледа и за Великден добавките са по 40 лв, това значи, че 2 пъти в годината човек с пенсия под 300 лв. взима 80 лв допълнително. Кое е по-добре за възрастен болен човек – 15 или 80 лв? Съществува несправедливост. Имайте предвид, че аз съм работила, с около 30-годишен стаж съм, затова инвалидната ми пенсия се счита за „висока“.
Взимам толкова пенсия, колкото и човек с 1 година трудов стаж по общо заболяване! Поставяла съм въпроса, защото той касае много хора в моето положение. Преди години представители от НОИ бяха в Плевен на една конференция, попитах ги за този парадокс. Отговорът беше „Вие сте осигурявана на минималния праг“. Така е, но пък съм плащала осигуровки над 30 години, а онзи, работил едва 12 месеца, колко осигуровки е платил? Всичко е толкова несправедливо, затова и се обърнах към Мая Манолова.
Аз не претендирам само за себе си, а и за всички възрастни хора, които получават наистина мизерни месечни доходи, ако пенсиите могат да се възприемат като доходи. Ако нечий съпруг или съпруга почине и другият в семейството взима вдовишка пенсия, колкото и малък да е размерът й, пак се надвишават тези 300 лв. и човек няма право на подпомагане. По този начин хората са ощетени от държавата. Нали са работили, нали и съпругът или съпругата им са работили, те имат право на пенсии, но това не значи, че трябва да ги „наказваме“, като ги лишаваме от минимални добавки по празниците. Как да ги посрещнат нормално, като дават пари и за лекарства и за храна? Ами плащането на битовите сметки като отоплението? Как става то с 301,32 лв?
-Сама ли живеете?
-Не, със съпруга си. Заедно сме вече повече от 38 години. Пенсията му е 136 лв. Военноинвалид е, слухът му пострада сериозно, докато беше граничар. По време на учения, при стрелба с гранатомет, слуховият му нерв се уврежда. С годините състоянието му се влоши и сега е напълно глух. Държавата е решила, че това е военната пенсия, която е заслужил. Единствената му „привилегия“ е, че му подаряват карта за безплатно пътуване с градския транспорт и 32 лв. за интеграция, като 9 лв. са за транспорт, 13 за телекомуникации,9 – за лекарства. Той много се грижи за мен, без него съм изгубена. Държим се един за друг, само това имаме.
-Значи живеете общо с около 440 лв. месечно. Изчислявали ли сте колко средства биха ви били необходими, за да можете да посрещате спокойно ежедневните си нужди?
-Мъжът ми всеки ден купува вестник, за да се информира, защото няма как по друг начин да разбира какво се случва в държавата и по света. Трябват му около 300 лв на година, за да си покрива разходите за вестници. Не ходим никъде, нито на театър, нито на кино, нито на почивка, нито на заведение. Никъде. За да живеем като бели хора, са ни нужни поне 1000 лв на човек.
В ежедневните ни нужди влизат и лекарствата, които са ни жизнено необходими. Тъй като не мога да се движа по друг начин, имаме кола, която ползваме, ако ни се наложи и то в спешни случай… За подържане на колата,са необходими средства-гориво,застраховка,годишен преглед,който изисква обслужване и ремонт-за нас това не е лукс,а необходимост…
-Има ли кой да ви подпомага финансово, близки, роднини?
-Не, самички сме. Имаме осиновена дъщеря, но там ситуацията е много сложна. Родителите ни са починали отдавна, аз съм на 63 години. Преди да се обърнем към г-жа Манолова, преди години писах на социалните служби, но не за да моля за пари, а за да ми бъде назначен личен асистент. Отказаха ми с мотива, че мога да държа телефон, че мога да работя на компютър,мога сама да си вземам лекарства – т.е. имам напълно съхранени интелектуални способности.
Казаха ми: “За да Ви назначим асистент, трябва (с извинение), да се напикавате. Знаете ли какви случаи имаме – отиваме в нечий дом, а там мирише на тоалетна, хората са напълно неспособни да направят каквото и да било. При вас е чисто, така че нямате право”. Това бе един повод да се обърна към предишния омбудсман Константин Пенчев. Разговаряхме лично, той ми каза да опиша всичко в официално писмо. Направих го, изпратих писмото и…нищо. Нямаше никакъв ефект.
-Какво получавате Вие от кампанията „Великден за всеки“ като основен нейн вдъхновител, освен почетния плакет „Добро сърце“?
-Ваучер за храна на стойност 20 лв. Но Мая Манолова ми направи изключително впечатление, тя наистина полага усилия, за да помогне на мен и на хора като мен. Направи ми подарък – осигури ми храната за трапезата на Великден. Иначе със съпруга ми нямаше да има как да празнуваме. Тя ни подари празник, сложи на масата ни онова, което всеки обикновен българин би трябвало да може да си позволи.. Всичко. Много съм й благодарна.Мисля,че ако добавките се раздават с процент, съобразен с размера на пенсията, ще има по-голяма справедливост.
-Нека поговорим за още едно затруднение за хората с увреждания – достъпът до публичната среда. Какви са наблюденията Ви от Плевен, където живеете, можете ли спокойно да се придвижвате навсякъде в града?
-Не. Преди 5-6 години направихме предаване по национална медия за това, че рампата за инвалиди и детски колички в централната ДКЦ (поликлиника) е неизползваема и трябва нова. Така аз не мога дори да вляза вътре. Преди това няколко пъти ходихме при тогавашния кмет , за да разговаряме за проблема. След като всичко се видя по телевизията, за под 2 месеца рампата беше готова. Ако не са медиите, ние сме забравени. Вие сте нашето оръжие. Работех в организация за хора с увреждания и всеки път, когато трябваше да помогнем на някого, единственото решение бе да се свържем с плевенските медии, за да ни се обърне внимание. Сега е същото, защото явно няма друг начин.
-Станал ли е градът по-достъпен за хора с увреждания през тези 6 години?
-Има някакъв малък напредък. В квартала, в който живея, има филиал на ДКЦ-2 който се намира в жилищен блок,но има стълби и аз няма как да ги изкача. Обърнах внимание на Мая Манолова за съдействие и нещата са в проект на решение. Не само аз съм на количка, имам много познати в моето състояние и исках да помогна и на тях. Тя разговаря с кмета Георг Спартански и той обеща да се погрижи.
Пред сградата на общината преди имаше 3 паркоместа за инвалиди, сега остана само едно. Това е абсолютно недостатъчно, но кметът обеща да разкрие поне още едно. Пълно е с проблеми за решаване, а тези на хората с увреждания през последните години са неглижирани.
-Имало ли е период, в който на хора в подобно на Вашето положение се е обръщало повече внимание?
-Да, спомням си че между 2001 и 2007-2008г. се правеха повече неща за нас. Осигуряваше ни се безпрепятствен достъп до публични сгради, много се говореше за това, имахме повече социални добавки за транспорт.Имахме право да пътуваме два пъти в годината с автобус безплатно,това беше ни отнето,имало източване на пари …ние със самолети ли пътуваме?
В едно семейство с двама инвалиди и двамата бяха освободени от данък на автомобилите. През 2010г.това бе премахнато. Ами ако и двамата работят на различни места или единият работи, а другият няма с какво да си свърши работата?
С новия проектозакон за преминаване през ТЕЛК хората с увреждания ще бъдат в много тежка ситуация. Идеята им е който работи, да не получава инвалидна пенсия. Това тепърва ще се обсъжда в Народното събрание, то е неправилно. Кой работодател в днешно време наема хора с увреждания? Знаем какъв е отговорът.
Аз съм работила по различни програми, но това беше в минали времена. Завърших икономика и бях икономист в Долни Дъбник 11 години,но това е било от 1971-1983г, тогава имаше разпределение – щом завършиш, не можеш да стоиш без работа…. След това се пенсионирах, защото осиновихме дъщеря ни. Тя беше на 2 годинки и много боледуваше, трябваше да остана вкъщи и да се грижа за нея. Още се движех, бях много по-добре от сега. 7 години не намерих работа, тогава в Плевен имаше ТПК (трудово-производителна кооперация), която бе закрита.
Там наемаха инвалиди, аз плетях бебешки дрешки около 6-7 месеца. След това започнах да изработвам булчински цветя, това продължи 7 години. Трудът бе къртовски, а заплащането – нищожно. За едно цвете или аксесоар плащаха по 10 ст. Правила съм около 700-800 такива на месец, процесът течеше непрекъснато: предеш дръжки, колосваш платове, по няколко манипулации за готов аксесоар… Колко трябва да се работи, за да се докарат прилични доходи от този труд?
През 1998г. закриха кооперацията и край. Останах без работа. От 2001г. започнах работа в организация за защита на правата на хората с увреждания, където останах до миналата 2015г. Наемаха ме по различни програми – за 6 месеца, за година, а някои месеци съм била и доброволец, все в тази организация. Сега обаче ми казаха, че по програмата няма пари и не могат да ме задържат. Това е двегодишната Национална програма за хора с увреждания. Пускат се много малко бройки – по 2-3 на месец или в годината.
-Проблемът обаче е и в манталитета на работодателите, които не наемат хора с увреждания. Ако човек е прикован към инвалидния стол, той може да бъде пълноценен работник на бюро, но те сякаш не осъзнават това, а и не могат да осигурят достъп до офисите си за хора като Вас. Какво е Вашето мнение?
-Напълно сте права, не ни наемат, не разбират, че можем да бъдем много полезни въпреки уврежданията си. Вкъщи съм си направила рампа със собствени средства, струваше ми 660 лв. Фирма дойде, изгради рампата, макар наклонът да е над допустимото – 33% при изисквания 10%. Няма как обаче да спазя тази норма, просто стълбите са 9 на брой и мястото не позволява , а ако не направя рампата, не мога да излизам от вкъщи. Качвам се само с акумулаторна количка, с нормалната трябват минимум двама души, за да ме избутат нагоре.
-Субсидира ли държавата закупуването на количките?
-Държавата отпуска обикновени колички, т.нар. „рингови“, които се задвиждат само ръчно. Техният срок на ползване е 6 години, след това са напълно неизползваеми. За акумулаторните колички срокът е 10 год., държавата отпуска нови гуми и лагери на всеки 2 години, а на всеки 3 -нов акумулатори. Само че те се изтощават много бързо, 3 години са твърде много време и не може да издържи толкова. Те са много скъпи – 600 лв са двата акумулатора. Затова е необходимо да се намали срокът на експлоатация на акумолаторите и количките…
-Провявяват ли хората толерантност към Вас, опитват ли се да Ви помогнат в магазина, например?
-Това го имаше преди години, сега вече – не. Не обръщат внимание. Ако не съм с акумулаторната количка, няма как да свърша някои неща сама и тогава трябва да помоля за помощ. Изключително рядко ми се случва някой сам да предложи да ми помогне. Най-често моля да ми качат торбите на количката, защото не мога да ги нося. Може би хората се въздържат, за да не ме обидят или пък просто не знаят как да помогнат. Не е това, което някога беше. На опашка,където и да си, вече няма предимство за хората с увреждания или за възрастните….
Неслучайно казах на г-жа Манолова, че вечер, когато си легна, мисля какво добро съм направила през деня. Може да е нещо много малко, консултация по телефона,да попълня документи на някого, да кимнеш с усмивка за поздрав, например, но трябва да го има. Чета много новини, информирана съм, виждам какви са проблемите на хората, опитвам се да бъда полезна, с каквото мога. Затова се радвам и за „Великден за всеки“, че така имаме възможност да подадем ръка на хора в трудна ситуация.
-Знаете, че тези дни социалният министър в оставка Ивайло Калфин се оттегли от поста си. Ако имате възможност да кажете нещо на наследника му, какво би било то?
-Когато се прави нещо за хората с увреждания, нека то се прави не само „за“, но и „с“ тях. Сега не знам как се прави, но много пъти съм казвала, че хората в социалните служби трябва поне за 2 часа да посетят онези, на които би трябвало да помагат и за които работят, за да видят как живеем ние. Много социални работници не познават ежедневните ни проблеми. Надежда има заради разговорите с г-жа Манолова, тя обеща да съдейства за решаването на проблеми на хората с увреждания.
Десетки са в моето положение, десетки хора, чието заболяване не е по тяхна вина. Ние нито сме се напили, нито сме убили, нито сме направили катастрофа. Разболяла съм се от детски паралич, затова не мога да се движа. Съпругът ми също не е оглушал заради своя собствена грешка. Съдбата ни е ощетила. Донякъде държавата ни е длъжна. Не сме направили нищо лошо.Майка ми и баща ми ме носеха на гръб до училище ,никой нищо не им е плащал… Аз прекланям глава пред тях,че не са ме изоставили по домовете и ние с моят съпруг не сме длъжници на никого.
