Палми Ранчев е известно име в писателските и боксови среди. Бил е треньор в „Олимпийски надежди“ и националните отбори за мъже и юноши. Треньор е и на националния отбор на Ирак преди операция „Пустинна буря“. Над 40 негови възпитаници са медалисти от европейски и световни първенства за мъже и юноши. Пише поезия, разкази и романи. Носител на множество награди за литература. Член на Сдружението на български писатели. Живее в Испания.
– Г-н Ранчев, какво е бъдещето на Кубрат Пулев и Тервел Пулев?
– И двамата имат многобройни успехи като боксьори-аматьори и професионалисти. Кубрат е по-известен, защото два пъти е претендент за световната титла. След лондонската олимпиада, когато спечели бронз, Тервел също е сред най-известните в категорията. Очаква се по-големият брат да направи още няколко мача. Менажерите би трябвало да му изберат поне двама по-лесни противници, за да възвърне предишната си увереност. При добро представяне може да участва в още поне един голям мач, от тези, които по-късно се коментират в света на бокса. След още някой и друг бой като този в Танзания Тервел ще играе за европейска или някоя от световните титли. Всичко ще зависи от представянето му и политиката на неговите менажери. Невъзможно е да се определи кой е по-талантлив. Всеки по своему е спортна индивидуалност. Кубрат е по-уверен и целеустремен, докато Тервел е по-комбинативен. В техническо и тактическо отношение двамата са типични представители на дистанционния европейски бокс.
– Често Ви представят като треньор на Кубрат Пулев. Откъде идва това объркване?
– Специалистите знаят кои са треньорите на двамата. Бъркат само небрежни журналисти. Тренирал съм с Тервел Пулев в националният отбор. На Кубрат веднъж държах лапи. По това време и двамата бяха изградени боксьори. Иначе съм тренирал с почти всички в тежка категории от близкото минало и настояще: Петър Стоименов, Свилен Русинов, Бони Илиев, Лъчезар Каменов, Петър Белберов… Тежките са по-различни от останалите боксьори.
– Има ли други български надежди в бокса, за които малко знаем?
– Йосиф Панов показа отлична игра в последната гала-вечер на професионалния бокс в Пловдив. Притежава добра защита, удря силно, чувства се свободно в средна и близка дистанция. Джоан Нуамеруе е състезателка с невероятни физически качества. Имаше потенциал за предстоящата олимпиада. При професионалистите има бъдеще, ако развие техниката си. В тежка категория отлично впечатление прави Пенчо Цветков. С добри физически качества, техничен, умен състезател. Към тях могат да се прибавят още имена. За съжаление у нас още няма реален вътрешен състезателен календар. И от доста година професионалните ни боксьори „оправят“ състезателният баланс на чуждестранните си противници.
– Как се справяте с живота и писането в Испания по време на пандемията?
– Животът в чужбина винаги е доста по-труден. Дори и когато не става непременно дума за припечелване на насъщния. В изолация си, заради чуждия език и разстоянието, което те отделя от познати и приятели. Същевременно има и предимства. Не само защото Испания е значително по-уредена във всяко отношение, а Барселона е сред най-красивите и удобни за живеене градове. Из улиците на „Барио готико“, „Равал“ и „Борн“ все още заедно с многобройните туристи и емигранти от всички континенти витаят сенките на гениални художници и писатели. Обикновени случки или исторически събития от разстояние се виждат по-реално. Неминуемо се правят и много сравнения. Освен това тук разполагам с повече свободно време. Реално живея по приблизително същия начин като в София. Тренирам в два клуба „Но лимит“ и „Медитеранео“. Освен това давам и частни уроци. Всичко това правя вечер. Всяка сутрин седя пред компютъра в едно кафене на „Пасео Сан Хуан“ и редактирам разкази, стихове или гледам през прозореца. По този начин през последните години довърших две книги с разкази – „Боксьори и случайни минувачи“ , „Тази вечер нищо не е случайно“ – и поетичният сборник „Отблизо всичко“. Преди няколко месеца изпратих на Божана Апостолова от „Жанет-45“ и новият си роман „Хаосът“. Представлява шеметен калейдоскопичен колаж от образи на хора и събития, които определиха най-важното в годините от средата и края на миналия, и тези от началото на сегашния век. Писах го доста време и на различни места, но го завърших окончателно в Барселона. Редактирах биографията на Мохамед Али, коригирах спортните термини в биографията на Тайсън Фюри. Напоследък се занимавам с последният роман „Испания“ от голямата трилогия на Красимир Дамянов. В пълният обем романът предстои да излезе през пролетта в издателство „Лексикон“.
– Има ли силна писателска общност зад граница?
– Писането е самотно занимание, и животът на пишещия е самотен. Не само заради това винаги изпитвам интерес, и често направо удоволствие, при общуване с други писатели. Има какво да чуя и да науча, дори само защото рядко ми се случва. Докато беше жив Краси Дамянов се виждахме почти всеки ден. И писането винаги беше една от темите ни. Сега се срещам с писателят Златко Ангелов. За съжаление живее извън Барселона и срещите ни са спорадични. Но винаги си спомням за тях с приятно чувство. Разлиствам последната му книга „Хотелът на спомените“, когато не се виждаме по-дълго. Предполагам се разбира, че не вярвам в общностите. Особено писателските. Все пак е хубаво от време на време да се убедиш, че и друг не смята писането на проза или поезия за най-глупавия начин да употребиш живота си.
– Времето на изолация как се отразява на свободните творчески професии?
– За българските писатели отдавна не се полагат някакви особени грижи. Не беше нужно да започне пандемията, за да го разберем. Между другото това е и една от причините да нямаме професионални писатели. Вярно, има някои, които претичват от един писателски център в друг, постоянно кандидатстват за помощи, и така до известна степен осигуряват житието си. Но превръщането във вечен стипендиант обеднява житейският опит и зацапва сетивата. За мен да съм в джунглата на всекидневието или по-добре на някое безопасно и уютно място, без да използвам кой знае какви предимства, като избягвам по възможност трудностите, защото отдавна нямам желание да съм герой, е естественият ми начин на съществуване. За съжаление поради здравословни и всякакви други причини някои от най-близките ми литературни приятели вече не са между живите. Приемам го също като резултат от пандемията. И е повод не само за скръб, а направо за покруса.
– Има ли нещо ценно, което може да се извлече от тази една година, в която светът като цяло остана затворен и стана сякаш по-страхлив?
– Всеки опит е важен, дори да не е съвсем приятен. И за обикновеният човек, увлечен от живителното еднообразие на дните и нощите, и за писателя, който се самонаблюдава, а наблюдава и тези около себе си. Пандемията почти небрежно, като с кадри от вече гледан катастрофичен филм, ни припомни, че не сме вечни. Дори напротив, всичко човешко се оказа крехко и уязвимо. Показа как политиците и богаташите, които у нас обикновено са и политици или близки до тях, използват и нещастията за да печелят, и да оправдаят натиска върху нормалните човешки същества чужди на техните маниакални амбиции. Иначе смелостта и страхът са изконни качества на нашата природа и участват в изграждането на хармоничната ни цялост. Пандемията активизира забравени и пренебрегвани психологически същности, затова някои от нас станаха по-целенасочени и цялостни в стремежа си да запазят самообладание пред опасностите от болестта, други, напротив, загубиха обичайното си равновесие.
